Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

от това бреме, защото в тясното пространство на летящата кола те плува ха в неподвижността на

пълното щастие. Тя мръдна съвсем леко глава, за да докосне за момент рамото му.

Колата напусна магистралата и се насочи към осветените правоъгълници на отдалечени

прозорци, които висяха в снега зад решетка от голи клони. Сетне, на мека, приглушена светлина, те

седяха на една маса до прозореца с лице към тъмнината и дърве тата. Хотелът беше на едно хълмче в

гората, предлагаше лукса на високата цена и уединението, както и усещането за добър вкус, което

предполагаше, че не е открит от онези, които искат висока цена и публичност. Тя едва забелязваше

трапезарията, която се стопяваше в чувството за невероятен комфорт, а единственият орнамент,

който привлече вниманието ѝ, беше блясъкът от зале дените клони зад прозореца.

Тя седеше и гледаше навън, синята кожа се беше свлякла наполовина от голите ѝ ръце и

рамене. Той я гледаше с присвити очи, с удовлетворението на човек, който се наслаждава на соб -

ственото си произведение.

- Обичам да ти давам неща - каза той, - защот о нямаш нужда от тях.

- Така ли?

- И не че искам да ги имаш. Искам да ги имаш от мен.

- Точ но такива ги искам, Ханк. От теб.

- Разбираш ли, че това е единствено порочно задоволяване на собствените ми желания? Не го

правя за твое удоволствие, а за мое.

- Ханк! - викът беше неволен, съдържаше веселие, отчаяние, възмущение и жалост. - Ако м и

беше дал тези неща за мое удоволствие, а не за собственото си, щях да ти ги хвърля в лицето.

- Да... така щеше да направиш, и то с пълно право.

- И наричаш това пороч но задоволяване на собствените си желания?

- Така му казват.

- Аха! Така му казват. А ти как го наричаш, Ханк?

- Не знам - безразлич но каза той и продължи към целта си: - З нам само, че ако е пороч но, то

проклет да съм, но това искам да правя повече от всичко на света.

Тя не отговори, седеше и гледаше право в него с лека усмив ка, сякаш го молеше да чуе

значението на собствените си думи.

- Винаги съм искал да се радвам на богатството си - каза той, - но не знаех как. Дори нямах

време да разбера колко го ис кам. Но знаех, че цялата стомана, която изливам, се връща при мен като

стопено злато, а златото може да застине във всяка форма, която поискам, и точно аз трябва да му се

наслаждавам. Само дето не можех. Не можех да му намеря приложение. Сега намерих. Аз

произведох това богатство и аз ще го накарам да ми купи всяко удоволствие, което искам,

включително и удоволствието да видя за колко мога да платя, включително и абсурдния подвиг да

превърна теб в луксозен предмет.

- Но аз съм луксозен предмет, за който отдавна си платил - каза тя, без да се усмихва.

- Как?

- Със същото, с което плат и и за завода си.

Тя не знаеше дали той разбра пълната и светла окончателност, която представлява мисълта,

назована с думи, но знаеше, че онова, което той чувства в този момент, е разбиране. Тя видя как една

невидима усмивка си отдъхна в очите му.

- Никога не съм презирал лукса - каза той, - и все пак винаги съм презирал тези, които му се

наслаждават. Гледах онова, което те наричаха свои удоволствия, и те ми изглеждаха толкова мизерно

безсмислени след онова, което чувствах в завода. Наблюдавах как се лее стоманата, тоновете течна

стомана, които текат както искам, накъдето искам. И след това трябваше да ходя на банкет и д а

гледам хора, които стояха и трепереха с възхищение пред собствените си златни прибори и

дантелени покривки, сякаш трапезарията им е господар, а те са само пред мети, които го обслужват,

предмети, създадени от диамантените си копчета и огърлици, а не обратното. След това хуквах да

търся първата възможна купчина шлака, а те разправяха, че не знам как да се наслаждавам на

живота, защото се интересувам само от бизнес.

Той погледна приглушената, изваяна красота на стаята и хората, които седяха по масите. Те

седяха със самочувствието, че другите ги гледат, сякаш огромната цена на дрехите им и огром ните

грижи, които бяха положили, за да се наконтят, трябваше да слеят във великолепен резултат - но не

го бяха направили. Лица та им изразяваха озлобено безпокойство.

- Дагни, виж тези хора. Те трябва да са плейбоите на живо та, търсачи на забавления и

любители на лукса. Седят тук и чакат това място да им придаде значение, а не обратното. Но те

винаги ни се показват като любители на материалното удоволствие, а след това ни учат, че да се