Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

- Не мисля, че е разум но да се използват такива дум и, госпо дин Р иърдън. Не м исля, че е

практично да се мисли по подобен начин. В крайна сметка правителството не може, придържайки се

към широка, национална политика, да се занимава с вашата лична злоба към една конкретна

институция.

- Ами тогава да не се занимава.

- Какво искате да кажете?

- Не идвате да ме питате за прич ините.

- Но, господин Р иърдън, не можем да оставим един отказ от подч инение на закона да мине

незабелязан. Какво очаквате да направим?

- Каквот о желаете.

- Но това е напълно безпрецедент но. Никой никога не е отказвал да продаде жизнено важна

стока на правителството. Всъщност законът не ви позволява да откажете да продадете метала си на

който и да е потребител, та какво остава за правителството.

- Тогава защо не ме арестувате?

- Господин Р иърдън, това е приятелски разговор. Защо да говорим за арести?

- Не е ли това послед ният ви аргумент срещу мен?

- Защо да го изтъквам?

- Не се ли загатва във всяко изречение от този разговор?

- Защо да го назоваваме?

- А защо не?

Отговор не последва.

- Нима се опитвате да скриете от мен факта, че ако нямах те този коз, нямаше изобщо да ви

позволя да влезете в този ка бинет?

- Но аз не говоря за арест и.

- А аз говоря.

- Не ви разбирам, господ ин Р иърдън.

- Не искам да ви помагам да се преструвате, че това е прия телски разговор. Не е. А сега

правете, каквото искате.

Изразът на лицето на мъжа беше на озадаченост, сякаш ня маше представа от проблема, срещу

който се изправя, и страх, сякаш винаги е живял с познанието за него и се е страхувал да не го

покаже.

Риърдън чувстваше странна възбуда - като че ли беше на ръба да схване нещо, което никога не

беше разбирал, като че ли бе ше по петите на някакво откритие, още твърде далечно, но с най-

безмерната важност, която някога беше съзирал.

- Господин Р иърдън - каза човекът - правителствот о се нуждае от вашия метал. Трябва да ни го

продадете, защото със сигурност разбирате, че плановете на правителството не могат да бъдат

забавяни от вашето съгласие.

- Продажбата - бавно каза Риърдън - изисква съгласието на продавача.

Той се изправи и отиде до прозореца.

- Ще ви кажа какво можете да направите.

Той посочи коловоза, където слитъците риърдънов метал се товареха на вагоните.

- Там има риърдънов метал. Докарайте кам ионите си като всеки друг мародер, но без риск,

защото няма да ви застрелям, защото знаете, че не мога, вземете колкото искате метал и си вървете.

Не се опитвайте да ми привеждате плащане. Няма да го приема. Не ми издавайте чек. Няма да бъде

осребрен. Ако искате метала, имате пистолетите, с които да си го вземете. Давайте.

- За Бога, господин Риърдън! Какво ще си пом исли общес твото?

Това беше инстинктивен, неволен вик. За момент мускулите на лицето на Риърдън се

раздвижиха в беззвучен смях. И двамата бяха разбрали последиците от вика. Риърдън каза равно, със

сериозен, непринуден и финализиращ глас:

- Имате нужда от помощта ми, за да го направите да изглеж да като продажба - като безопасна,

справедлива, морална транзакция. Няма да ви помогна.

Човекът не започна да спори. Надигна се да си върви. Каза само:

- Ще съжалявате за позицията си, господ ин Р иърдън.

- Не мисля така - каза Риърдън.

Знаеше, че случаят не е приключен. Знаеше също така, че сек ретността на Проекта X не е

основната причина, поради която тези хора се страхуваха да придадат публичност на събитието.

Знаеше, че чувства странна, радостна, спокойна самоувереност. Знаеше, че това са правилните

стъпки по следите на онова, кое то беше съзрял.

* *

Дагни се беше изтегнала в един фотьойл във всекидневната си със затворени очи. Денят беше

тежък, но тя знаеше, че тази вечер ще види Ханк Риърдън. Мисълта за това беше като лост, който

премахваше тежестта на часовете на безсмислена грозота надалеч от нея.

Лежеше неподвижно, доволна да си почине, с едничката цел да изчака кротко звука от ключа в

ключалката. Той не се беше обадил, но беше чула, че е в Ню Йорк за конференция с произво дителите

на мед, а той никога не напускаше града преди следва щата сутрин, нито пък прекарваше нощ в Ню

Йорк без нея. Харесваше ѝ да го чака. Имаше нужда от този промеждутък от вре ме - като мост

между нейните дни и неговите нощи.

Часовете, които предстояха, както всичките ѝ нощи с него, щяха да бъдат добавени, си