Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

бдителност спрямо самия себе си. Ка то оцелял след инфаркт, той знаеше, че е получил предупрежде-

ние и че в него дебне опасност, която може да го удари във всеки един момент.

Оттогава я държеше далеч. Беше поддържал равномерно, внимателно, строго контролирано

темпо на вътрешния си ход. Но опасността се беше приближила още веднъж. Когато беше ви дял

заповедта на Държавния научен институт на бюрото си, му се беше сторило, че отблясъкът, който се

движи по хартията, не ид ва от пещите навън, а от пламъците на горящо петролно поле.

- Господин Р иърдън - каза Дойката, когато чу за отхвърлената поръчка, - не трябваше да го

правите.

- Защо не?

- Ще има неприят ност и.

- Какви неприятност и?

- Това е правителствена поръчка. Не можете да отхвърляте правителствена поръчка.

- Защо да не мога?

- Това е проект от жизнена нужда, и освен това е таен. Много е важен.

- Що за проект е това?

- Не знам. Таен е.

- Тогава от къде знаете, че е важен?

- Така казаха.

- Кой каза?

- Не можете да се съмнявате в такова нещо, господ ин Р иърдън!

- Защо да не мога?

- Ами не можете.

- Ако не мога, това го превръща в нещо абсолют но, а вие казахте, че няма абсолютни неща.

- Това е различ но.

- Защо да е различ но?

- Идва от правителството.

- Тоест според вас няма нищо абсолют но, освен правителството?

- Според мен ако кажат, че е важно, знач и е важно.

- Защо?

- Не искам да загазите, господин Риърдън, а това ще стане, напълно сигурно. Задавате твърде

много въпроси. Защо го правите?

Риърдън го погледна и се разсмя. Момчето забеляза какво точно беше казало и се ухили

овчедушно, но изглеждаше нещастно.

Човекът, който дойде да види Риърдън след една седмица беше младолик и изглеждаше

елегантен, но не беше нито толкова млад, нито толкова елегантен, колкото искаше да се изкара. Но-

сеше цивилни дрехи и кожени гамаши на пътен полицай. Риърдън не можеше да определи ясно дали

идва от Държавния научен институт или от Вашингтон.

- Разбирам, че сте отказали да продадете метал на Държавния научен инст итут , господин

Риърдън - каза той с мек и изпълнен с доверие тон.

- Точ но така - каза Риърдън.

- Но това не е ли пред умишлено неподч инение на закона?

- Вие трябва да прецените.

- Може ли да попитам каква е прич ината?

- Прич ината едва ли ви интересува.

- Тъкмо напротив! Ние не сме ваши врагове, господин Риърдън. Искаме да бъдем честни с вас.

Не бива да се страхувате от факта, че сте едър индустриалец. Няма да го използваме срещу вас.

Всъщност искаме да сме също толкова справедливи с вас, колкото и с най-зле платения надничар.

Искаме да знаем причината.

- Отпечатайте отказа м и във вестниците и всеки ч итател ще ви каже прич ината. Появи се по

вестниците преди малко пове че от година.

- О, не, не, не! Защо да говорим за вестниците? Не можем ли да уредим това приятелски, в

личен разговор?

- От вас зависи.

- Не искаме това по вестниците.

- Нима?

- Не. Не искаме да ви нараним.

Риърдън го погледна и попита:

- Защо Държавният научен инст ит ут има нужда от десет хиляди тона метал? Какво е Проектът

X?

- О, т ова ли? Много важен проект за науч ни изследвания, нач инание с огром на социална

стойност, която може да се окаже от неоценима обществена полза, но, за съжаление, наредбите на

висшето политическо управление не ми позволяват да споделя с вас по-подробно неговата същност.

- Знаете ли - каза Риърдън, - мога да споделя като прич ина това, че не искам да продавам метал

на хора, чиято цел се държи в тайна от мен. Аз създадох този метал. Моя морална отговор ност е да

знам за каква цел позволявам да се използва.

- Но вие не бива да се притеснявате за това, господин Р иър дън! Ние ви облекчаваме от

отговорността.

- Ами ако не искам да бъда облекчаван?

- Но... това е старомодно и... и чисто теоретич но становище.

- Казах, че мога да назова т ова като прич ина. Но няма да го направя, защот о в този случай

имам друга, по-важна причина. Няма да продам никакъв риърдънов метал на Държавния научен

институт за каквато и да е цел, добра или лоша, тайна или явна.

- Но защо?

- Слушайте - бавно каза Риърдън, - сигурно има някакво оправдание за прим ит ивните

общества, в които човек трябва да очаква, че враговете могат да го убият всеки момент и трябва да се

защитава с всички сили. Но не може да има никакво оправдание за едно общество, в което човек

трябва да произвежда оръжията на собствените си убийци.