Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

изпращани без картичка, но с подпис на изпращача, който се четеше във фантастичните им форми, в

ярките цветове, в екстравагантната им цена. Той ѝ донесе златно колие, направено от малки свързани

квадратчета, които образуваха плътна покривка от злато на врата и ра менете, като яка на рицарска

ризница. „Носи го с черна рокля―, заповяда. Донесе ѝ комплект огледала, които представляваха

високи, тънки блокове от изрязан кристал, направени от известен бижутер. Тя гледаше начина, по

който той държи едно от огледалата, докато му поднасяше напитка - сякаш допирът до повърхността

под пръстите му, вкусът на напитката и гледката на лицето ѝ бяха единствената форма на един

неделим миг наслада.

- Някога виждах неща, коит о харесвах - каза той, - но никога не ги купувах. Тогава това

нямаше особен смисъл. Сега има.

Той ѝ се обади в кабинета една зимна сутрин и каза не като покана, а като заповед:

- Довечера ще вечеряме заедно, искам да се облечеш. Имаш ли някаква синя вечерна рокля?

Сложи я.

Дрехата, която носеше, беше елегантна туника в пепеляво синьо, която ѝ придаваше вид на

беззащитна простота, вид на статуя в сините сенки на градина под лятното слънце. Онова, което той

донесе и сложи на раменете ѝ беше наметало от синя лисица, което я погълна от извивката на

брадичката до върхове те на сандалите.

- Ханк, това е нелепо - засмя се тя, - това не е моя стил!

- Нима? - каза той и я д ръпна пред едно огледало.

Огромното кожено одеяло я правеше да изглежда като дете, увито в снежна буря; луксозната

материя превръщаше невинност та на непохватния вързоп в елегантност на покваряващ и търсен

контраст: придаваше ѝ вид на подчертана чувственост. Кожата беше в мек кафяв цвят, обхванат в

синя аура, която не можеше да се види, само да се почувства, като мъгла, като намек за цвят, улавян

не с очите, а с ръцете, сякаш човек чувстваше, без допир, потъването на дланите си в мекотата на

кожата. Наметката не позволяваше да се види нищо от нея, освен кафявото на косата ѝ, сивозеленото

на очите ѝ и формата на устните ѝ.

Тя се обърна към него с стресната и безпомощна усмивка.

- Аз... не знаех, че ще изглежда така.

- А аз знаех.

Тя седеше до него в колата му, докато той караше из тъмните улици на града. Блещукаща

мрежа от сняг се виждаше само от време на време, когато преминаваха покрай лампите на ъглите. Тя

не питаше къде отиват. Седеше, облегната назад и гледаше снежинките. Кожената наметка беше

увита плътно около нея, в нея роклята ѝ изглеждаше лека като нощница, а наметката беше като

прегръдка.

Тя гледаше острите редици светлини, които изплуваха иззад снежната завеса, и - докато

наблюдаваше него, ръцете му в ръка вици върху волана, строгата, взискателна елегантност на фигура-

та му в черно палто и бяло шалче - си мислеше, че мястото му е в голям град, сред лъскавите му

тротоари и изваян камък.

Колата влезе в тунел, прелетя през покрития с плочки кънтящ проход под реката и се издигна

към серпентините на издигнатата на колони магистрала, под откритото черно небе. Светлините сега

бяха под тях, пръснати сред мили от синкави прозорци, комини, наклонени кранове, червени

припламвания и дълги, мътни лъчи, очертаващи изкривените форми на индустриален район.

Мислеше си как го беше видяла веднъж в завода, с петна от сажди по челото, облечен с проядени от

киселина дрехи - носеше ги също така естествено, както носеше и официалния си костюм. Това тук

също беше негов дом, мислеше си тя, гледайки равнините на Ню Джърси - сред крановете, огньовете

и трясъка на верижните предавки.

Когато тръгнаха по един тъмен път из празния пейзаж, а иви ците сняг лъщяха на фаровете, тя

си спомни как изглеждаше той през лятото на тяхната ваканция - облечен в спортен панталон,

изтегнат на земята в една самотна долина - тревата под тялото му, слънцето по голите му ръце.

Мястото му беше там, мислеше си тя, мястото му е навсякъде, той е човек, чието място е на зе мята, и

после се сети за по-точни думи: той беше човек, на когото земята принадлежеше, човекът, който се

чувства като у дома си на земята и я контролира. Защо тогава, се запита тя, трябваше да носи товара

на трагедията с мълчаливо търпение? Защо беше приел това изцяло, до степен, в която едва ли

осъзнаваше, че го носи? Тя знаеше частично отговора, чувстваше, че целият отго вор сякаш е близо и

ще го улови през някой от наближаващите дни. Но не искаше да мисли за това сега, защ ото те бягаха