Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

Не казваше нищо. Всички имаха право на метала, освен самият той.

Младото момче от Вашингтон, на което стоманодобивните работници викаха Дойката, се

мотаеше около Риърдън - постоянно учуден, простоват и любопитен; не беше за вярване, но явно

това беше неговата форма на възхищение. Риърдън го наблюда ваше развеселен, но с погнуса.

Момчето нямаше и представа за морал - колежът го беше отучил от него и му беше оставил само

една странна прямота, едновременно наивна и цинична, като не винността у някакъв дивак.

- Вие ме презирате, господ ин Р иърдън - веднъж беше заявило то, неочаквано, без обида. - Това

е непрактично.

- Защо да е непрактич но? - беше попитал Риърдън.

Момчето беше придобило озадачен вид и не беше намерило отговор. То никога нямаше

отговор на въпроса „защо?―. Използваше плоски твърдения. Казваше за хората „Той е старомоден―,

„Той е невъзстановен―, „Той не се е пригодил― - без колебание или обяснение; казваше освен това,

въпреки че беше завършило металургия: „Топенето на желязото, струва ми се, изисква висока

температура―. Изказваше само несигурни мнения за физическата природа - и само категорични

императиви за хората.

- Господин Риърдън - беше казало веднъж, - ако м ислите, че трябва да отпускате повече метал

на вашите приятели, може да се уреди, да знаете. Защо не кандидатстваме за специално разре шение

на основата на жизнената нужда? Имам няколко приятели във Вашингтон. Вашите приятели са доста

важни хора, големи бизнесмени, така че няма да е трудно да се измъкнем с жизнената нужда. Разбира

се, ще има разходи за това-онова във Вашингтон, знаете как е, нещата винаги струват пари.

- Кои неща?

- Разбирате ме.

- Не - беше казал Риърдън. - Не разб ирам. Защо не м и обяс ните?

Момчето го беше погледнало несигурно, беше го претеглило наум и после изтърси: - Това е

лоша психология.

- Кое?

- Знаете ли, господ ин Риърдън, не е нужно да използвате такива дум и.

- Какви?

- Дум ите са от носителни. Те са само символи. Ако не изпол зваме грозни символи, няма да има

грозота. Защо искате да кажа нещата по един начин, когато вече съм ги казал по друг?

- По какъв нач ин искам да ги казвате?

- Защо го искате?

- По същата прич ина, по която вие не го искате.

Момчето беше замълчало за момент, после беше казало:

- Знаете ли, господин Р иърдън, няма абсолют ни стандарт и. Не можем да се опираме на твърди

принципи, трябва да сме гъвкави, трябва да се нагаждаме към реалността на деня и да дейс тваме

съобразно момента.

- Слушай, идиот такъв. Иди и се опитай да излееш тон сто мана без твърди принципи,

съобразно момента.

Странно усещане, почти чувство за стил, караше Риърдън да презира момчето, но не и да му се

ядосва. То изглежда беше попило духа на събитията около себе си. Сякаш ги бяха върнали много

векове назад в една епоха, към която момчето принадле жеше - но не и Риърдън. Вместо да строи

нови пещи, мислеше си Риърдън - той водеше изгубена битка да се опитва да задържи старите;

вместо да започва нови начинания, нови изследвания, нови експерименти с употребата на

риърдъновия метал - той прахосваше цялата си енергия да търси източници на желязна руда. Също

както са правели хората в зората на желязната епоха, но с по-малко надежда.

Опитваше се да избягва тези мисли. Трябваше да стои на щрек срещу собствените си чувства,

сякаш някаква негова част се държеше като непознат, който трябва да бъде държан в пос тянно

вцепенение, а волята му трябва да служи за постоянната, бдителна упойка. Тази част от него беше

непозната, той знаеше само, че не бива да вижда корените ѝ и да ѝ дава глас. Вече беше преживял

един опасен момент, който не можеше да позволи да се повтори.

Това беше моментът, когато - сам в кабинета си, през една зимна вечер, парализиран от

вестника, разгърнат на бюрото му, който предлагаше дълъг списък с директиви на първата си стра -

ница - беше чул по радиото новината за пламтящите полета на Елис Уайът. Тогава най-първата му

реакция - преди всяка мисъл за бъдещето, всяко чувство за катастрофа, шок, ужас или протест - беше

да избухне в смях. Беше се смял победоносно, с облекче ние, смехът му бликна живо, тържествуващо,

и думите, които не беше произнесъл, но беше почувствал, бяха: Господ да те благослови, Елис,

каквото и да правиш!

Когато беше осъзнал смисъла на смеха си, беше разбрал, че сега е осъден на постоянна