Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

на някой познат ви физик, който, по ваше мнение, би имал способностите да се опита да ре -

конструира този двигател.

Той я погледна и се разсмя - това беше звук на болка.

- И вас ли измъчва, госпожице Тагарт? Невъзможността да наме рите каквато и да е

интелигентност, където и да е?

- Разпитах неколцина физици, които м и бяха горещо препо ръчани, и открих, че са

безнадеждни.

Той се наведе напред в очакване.

- Госпожице Тагарт - попита той, - не ме ли потърсихте, за щото вярвате на почтеността на

научната ми преценка?

Въпросът беше открита молба.

- Да - спокойно отговори тя, - вярвах на почтеността на на учната ви преценка.

Той се облегна назад - изглеждаше сякаш някаква скрита ус мивка смекчава напрежението по

лицето му.

- Ще ми се да мога да ви помогна - съучастнически каза той. - Съвсем себично бих желал да ви

помогна, защото, знаете ли, това е моят най-голям проблем - да се опитам да намеря талантливи хора

за собствения си персонал. Талант, глупости! Щях да съм доволен и от подобие на обещание - но за

хората, които ми изпращат, не може да се каже дори, че притежават потенциала да се развият като

прилични механици в някой сервиз. Не знам дали остарявам и ставам по-взискателен или човешката

раса дегенерира, но когато бях млад светът не изглеждаше толкова лишен от интелигентност. Днес,

ако видите хората, които трябва да интервюирам, бихте...

Той спря рязко, сякаш изведнъж си спомни нещо. Остана безмълвен, изглежда обмисляше

нещо, което знаеше, но не иска ше да ѝ каже - тя се увери напълно в това, когато той рязко приключи

разговора с онзи засегнат тон, който прикрива увъртане.

- Не, не познавам никого, когот о бих могъл да ви препоръ чам.

- Само това исках да ви попитам, докт ор Стедлър - каза тя. - Благодаря, че ми отделихте от

времето си.

Той остана седнал мълчаливо за миг, сякаш не можеше да се насили да си тръгне.

- Госпожице Тагарт - попита той, - бихте ли м и показали самия двигател?

Тя го погледна учудено.

- Ама разбира се... стига да искате. Но той е в едно подземно помещение, долу в тунелите на

терминала.

- Нямам нищо прот ив, стига вие да искате да ме заведете там. Няма никаква специална

причина. Просто лично любопит ство. Бих желал да го видя, това е всичко.

Докато стояха в подземния склад над стъклената кутия, в която бе модела, той свали шапка с

бавно, разсеяно движение - и тя не можа да разбере дали това е рутинен жест, защото се е сетил, че е

в една стая с дама, или сякаш сваляше шапка пред не чий ковчег. Стояха мълчаливо, осветени от

една-единствена лампа, която се отразява ше на лицата им. Колелетата на влаковете тракаха в

далечината и от време на време изглеждаше, че някое неочаквано остро сътресение ще предизвика

реакция в трупа в стъклената кутия.

- Толкова е прекрасно - тихо каза доктор Стедлър. - Толкова е прекрасно да видя една велика и

съдбоносно нова идея, която да не е моя!

Тя го погледна, искайки да вярва, че го е разбрала правилно. Той говореше страстно и

откровено, забравил за условностите, заб равил дали е уместно да й даде да чуе изповедта за болката

му, виждайки единствено лицето на една жена, която можеше да разбере:

- Госпожице Тагарт, знаете ли какъв е отлич ителният белег на вт орокачествения човек? Обида

от достиженията на друг човек. Тия докачливи посредствени типове, които седят и треперят да не би

нечия друга работа да се окаже по-велика от тяхната, те нямат и представа за самотата, която

настъпва, щом стигнеш върха. Самотата да не срещаш свой равен - ум, който да уважаваш и

достижение, на което да се възхитиш. Те ти се зъбят от дупките си, мислейки, че ти доставя

удоволствие да ги засенчваш с дарбата си, докато ти би дал цяла година от живота си, само за да

видиш проблясък на талант у някого от тях. Те завиждат на дос тиженията и визията им за величие е

един свят, в който всички хора са по условие низ шестоящи. Не знаят, че такава мечта е безпогрешно

доказателство за посредственост, защото човекът, който има постижения, никога не би могъл да

понесе подобен свят. Те нямат начин да разберат какво е чувството, когато си заобико лен само от

низшестоящи. Омраза? Не, не е омраза, а отегчение - ужасно, безнадеждно, изцеждащо,

парализиращо отегчение. Каква е ползата от похвалите и ласкателствата получени от хора, които не

уважаваш? Някога изпитвала ли сте копнеж по някого, на когото да можете да се възхищавате ? По