Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

Стедлър да дойде, тя се чудеше за що нито един първокласен талант не се беше издигнал в науката

години наред. Не беше в състояние да търси отговора. Гледаше чертата, некролог на влак № 93, на

разписанието пред себе си.

Влакът има два от великите атрибути на живота, мислеше си тя, движение и цел - някога това

беше живо единство, а сега е само набор от мъртви вагони и локомотиви. Не си давай време да

чувстваш, мислеше си тя, разфасовай трупа колкото се може по-бързо, локомотивите са нужни по

цялата система, Кен Данагър от Пенсилвания има нужда от влакове, още влакове, само ако...

- Докт ор Робърт Стедлър - чу се от интеркома на бюрото ѝ.

Той влезе, усмихвайки се, усмивката сякаш подчертаваше думите му:

- Госпожице Тагарт , ще повярвате ли колко безпомощно щас тлив съм да ви видя от ново?

Тя не се засмя и бе внушително вежлива, когато отговори:

- Беше много любезно от ваша страна да дойдете тук.

Тя се поклони, стройното ѝ тяло остана изпънато; бавно, официално наклони главата си.

- Ами ако ви призная, че имах нужда само от някакво приемливо оправдание, за да дойда? Би

ли ви учудило?

- Не бих се опитала да злоупотребя с вежливостта ви - тя не се усмихваше. - Моля, седнете,

доктор Стедлър.

Той се огледа с блеснал поглед.

- Никога не съм виждал каб инета на д иректор на железопът на компания. Не знаех, че ще бъде

толкова... толкова официално място. Това присъщо ли е на работата ви?

- Въпросът, по койт о исках да се посъветвам с вас, е м ного отдалечен от областта на вашите

интереси, доктор Стедлър. Може да намерите за странно, че търся именно вас. Позволете ми да

обясня причините си.

- Фактът, че сте избрали да се обърнете към мен, е напълно достатъчна прич ина. Ако м ога да

съм ви от някаква полза, каква то и да е - не знам какво би могло да ми достави по-голямо удо-

волствие в този момент.

Усмивката му беше привлекателна, усмивка на светски човек, който я използва не за да

прикрива думите си, а за да подчертае дързостта да изрази искрена емоция.

- Моят проблем е въпрос на технология - каза тя с ясния, безизразен тон на млад механик,

който обсъжда трудна задача. - Напълно осъзнавам презрението ви към този клон от науката. Не

очаквам да разрешите проблема ми - той не е нещо, което правите или което ви интересува. Бих

желала само да ви го представя и след това ще ви задам само два въпроса. Трябваше да се обърна

към вас, тъй като става въпрос за неч ий ум, много велик ум - тя говореше безпристрастно, сякаш

произнасяше точна присъда, - а вие сте единственият велик ум, останал в тази област.

Тя не можеше да каже защо думите ѝ го нараниха така. Видя неподвижното му лице,

внезапната задълбоченост в очите му, странна задълбоченост, която издаваше нетърпение и почти

молба, сетне чу гласа му - сериозен, сякаш изпод натиска на някаква емоция, която го караше да

звучи просто и смирено:

- Какъв е проблемът ви, госпожице Тагарт?

Тя му каза за двигателя и за мястото, на което го е намерила; каза му, че се е оказало

невъзможно да научи името на изобретателя; не спомена подробности за търсенето си. Подаде му

снимки на мотора и остатъка от ръкописа.

Наблюдаваше го, докато чете. Видя професионална увереност в бързо минаващият, сканиращ

поглед в началото, после паузата, после нарастващо съсредоточаване, а накрая - едно движение на

устните, което би било подсвирване или въздишка, ако го беше издал някой друг. Видя го как спря за

дълго време, как гледаше встрани, сякаш умът му препускаше в безбройни, неочаквани посоки,

опитвайки се да следва всичките, видя го да прелиства стра ниците, после да спира, после да се

насилва да продължи да чете, сякаш беше разкъсван между нетърпението си да продължи и не -

търпението да сграбчи всички възможности, разкриващи се пред погледа му. Видя мълчаливото му

вълнение, знаеше, че е забравил кабинета ѝ, съществуването ѝ - всичко друго, освен гледката на

достижението, и ѝ се прииска да можеше да хареса доктор Робърт Стедлър - като почит към

способността му на такава реакция.

Бяха мълчали повече от час, когато той свърши и погледна нагоре към нея.

- Но това е невероят но! - каза той с рад остен и изненадан т он, сякаш й съобщаваше новини,

които не е очаквала. Искаше ѝ се да може да се усмихне в отговор и да му подари съучастието на

споделената радост, но просто кимна и каза студено:

- Да.

- Но, госпожице Тагарт , това е изум ително!