Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

улиците, покрай малките дрогерии, железарии и бакалии: сякаш се надяваха, че самото дви жение

около работата им ще им спести необходимостта да погледнат в бъдещето. И тя беше минала по тези

улици, опитвайки се да не вдига глава, да не вижда терасите от пок рити със сажда скали и изкривена

стомана, които някога бяха нефтените полета на Уайът. Можеха да се видят от много от градовете -

когато беше вдигнала поглед напред, ги беше видяла в далечината.

Един кладенец на гребена на хълма още гореше. Никой не беше в състояние да го угаси. Тя го

беше видяла от улицата - изригващ пламък, конвулсивно гърчещ се на фона на небето, сякаш

опитвайки се да се освободи. Беше го видяла през нощта, на раз стояние от сто потънали в

непрогледен мрак мили, от прозореца на един влак: малък, буен пламък, който се люлееше на вятъра.

Хората го наричаха Факела на Уайът.

Най-дългият влак по линията „Джон Голт― имаше четирийсет вагона, най-бързият се движеше

с петдесет мили в час. Трябва ше да щадят локомотивите - бяха машини на въглища, отдавна

навършили пенсионна възраст. Джим получи горивото за дизелите, които теглеха „Комет― и няколко

от трансконтиненталните товарни влакове. Единственият източник на гориво, на който тя можеше да

разчита и с когото можеше да работи, беше Кен Данагър от „Въглища Данагър― в Пенсилвания.

Празни влакове трополяха из четирите щата, които бяха вързани като съседни за шията на

Колорадо. Те караха по някой и друг товар от овце, малко зърно, купчина пъпеши и по някой фермер

с наконтеното си семейство, който имаше приятели във Вашингтон. Джим беше получил субсидии

от Вашингтон за всеки действащ влак, но не като за създаващо печалба транспортно средство, а като

служещо на „общественото развноправие―.

Отнемаше ѝ всичката енергия да продължава да поддържа в движение влаковете по секциите,

където все още имаше нужда от тях, в районите, които все още произвеждаха. Но според отчетите на

„Тагарт Трансконтинентал― субсидиите на Джим за празни влакове носеха по-големи приходи от

печалбата, която носеше най-добрият товарен влак в най-работещото индустриално направление.

Джим се хвалеше, че това са най-успешните шест месеца в историята на „Тагарт―. Като

печалба по лъскавите страници на доклада му пред акционерите бяха отбелязани и парите, които не

беше спечелил - субсидиите за празните влакове, и парите, които бяха чужди - които трябваше да

бъдат похарчени за обратното изкупуване на облигациите на „Тагарт―, но Уесли Мауч разреши да не

се плащат. Той се хвалеше с по-големия обем товари, пренасян от влаковете на „Тагарт― в Аризона,

където Дан Конъуей беше затворил окончателно „Финикс-Дюранго― и се беше оттеглил, и в

Минесота, където Пол Ларкин изпращаше желязна руда с влакове, а последните кораби за руда по

Великите езера бяха изчезнали.

- Винаги си смятала правенето на пари за толкова важна добродетел - беше ѝ казал Джим със

странна полуусмивка. - Е, струва ми се, че съм по-добър в това от теб.

Никой не се опита да схване ясно въпроса за замразените облигации - може би защото всички

го разбираха твърде добре. Първоначално имаше признаци на паника сред държателите на облигации

и на опасно възмущение в обществото. После Уесли Мауч издаде друга директива, според която

облигациите на хората можеха да се „размразят― при заявяване на „жизнена нужда―: правителството

щеше да ги изкупи, ако намереше задоволително доказателство на нужда от това. Имаше три

въпроса, които никой не задаваше и на които никой не отговаряше: „Какво е дока зателство?― „Какво

е нужда?― „Жизнена за кого?―.

След това стана проява на лош вкус да се обсъжда защо един получава разрешение да се

размразят облигациите му, а друг - отказ. Хората се обръщаха със присвити устни, ако някой попи-

таше „защо?―. Предполагаше се, че трябва да се описва, не да се обяснява, да се изброяват факти, а

не да се оценяват: господин Смит е бил размразен, господин Джоунс - не, това беше всичко. И когато

господин Джоунс се самоубиваше, хората казваха: „Ами не знам, ако наистина имаше нужда от

парите си, правителството щеше да му ги даде, но някои хора просто са алчни―.

Не биваше да се говори за хората, които, след като са получили отказ, продаваха облигациите

си на една трета от стойността им на други, чиито нужди чудодейно караха трийсет и петте за -