Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

изискваха нито компетентност, нито усилие. След това най-големите им клиенти, като топлоцентра-

лите например, които направо пиеха горивото и които не искаха да взимат под внимание човешкия

фактор, започнаха да преминават на въглища; а по-малките клиенти, които бяха по-толерантни,

започнаха да напускат бизнеса; момчетата във Вашингтон наложиха квоти върху петрола и

извънреден данък върху производителите, за да подпомагат безработните петролни работ ници.

Тогава няколко от големите петролни компании затвориха, сетне огрените от слънце малки хора

откриха, че една сонда, която е струвала сто долара, сега струва петстотин, тъй като няма пазар за

петролно оборудване, а доставчиците трябва да печелят от една сонда онова, което преди са

печелили от пет, или да загинат. После започнаха да затварят тръбопроводите, тъй като никой не

можеше да плаща за поддръжката им, след това на железниците беше разрешено да повишат цените,

тъй като имаше малко пет рол за превозване, а цената на влаковете с цистерни беше довела до

затварянето на две малки влакови линии... И когато слънцето залезе, те видяха, че разходите по

поддръжката, които някога им бяха позволявали да съществуват на техните шестдесет акрови полета,

са били възможни единствено благодарение на хълмове те на Уайът, които се простираха на мили

площ, и че са изчезнали заедно с тях, в същите облаци дим. Едва когато състоянията им изчезнаха, а

помпите им спряха, малките хора разбраха, че нито един бизнес в страната не може да си позволи да

купува петрол на цената, на която сега щяха да го произвеждат. След това мом четата във Вашингтон

отпуснаха субсидии на петролния бизнес, но не всички собственици на кладенци имаха приятели във

Вашингтон, и така последва една ситуация, която никой не се погрижи да проучи отблизо или да

обсъжда.

Андрю Стоктън беше в положение, на което повечето бизнес мени завиждаха. Когато всички

стремглаво минаха на въглища, това му падна от небето като златна възможност: заводът му работе-

ше денонощно в състезание със зимните виелици, бълвайки части за печки и пещи на въглища.

Нямаше много леярни, на които да се разчита, и той беше станал един от основните стълбове, на

който се крепяха мазетата и кухните на страната. Стълбът рухна без предупреждение. Андрю

Стоктън извести, че се оттегля, затвори фабрика та си и изчезна. Не каза нито дума за това какво иска

да бъде направено с фабриката и дали роднините му имат право да я отворят.

По пътищата на страната все още имаше коли, но те се движеха като пътници в пустиня, които

отминават предупредителните скелети на коне, побелели от слънцето - те минаваха покрай скелетите

на коли, които бяха рухнали при изпълнение на дълга си и бяха изоставени по канавките покрай

пътищата. Хората не купуваха вече коли и фабриките за автомобили затваряха. Но все още имаше

хора, които можеха да си набавят бензин, с помощта на някакви приятелства, които никой не си

даваше труд да коментира. Тези хора си купуваха коли на произволна цена. Планините на Колорадо

бяха наводнени от светлината, която струеше от огромните прозорци на фабриката, където

поточните линии на Лорънс Хамънд изсипваха камиони и коли към страничните коловози на „Тагарт

Трансконтинентал―. Слухът, че Лорънс Ха мънд се е пенсионирал дойде тогава, когато най-малко го

очакваха - сбит и внезапен, като удар на камбана сред тежка тишина. Комитет от местни граждани

сега разпространяваше апели по радиото, умолявайки Лорънс Хамънд, където и да е, да им даде

разрешение да отворят отново фабриката. Нямаше отговор.

Тя беше изкрещяла, когато Елис Уайът си тръгна, беше въз дъхнала, когато Андрю Стоктън се

оттегли, а когато чу, че Лорънс Хамънд е напуснал, само попита: „Кой е следващият?―

- Не, госпожице Тагарт , не мога да го обясня - беше ѝ казала сестрата на Андрю Стоктън при

последното ѝ пътуване до Колорадо преди два месеца. - Не ми каза и дума и дори не знам дали е жив

или мъртъв, също като с Елис Уайът. Не, нищо специално не е ставало в деня, преди да напусне.

Спомням си само, че през тази последна вечер дойде да го види някакъв човек. Непознат, никога не

съм го виждала преди. Говориха до късно през нощта, когато отидох да си легна, лампата в кабинета

на Андрю още светеше.

Хората в градовете на Колорадо бяха смълчани. Дагни беше видяла начина, по който ходеха по