Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

мразени цента да се размразят до цял долар, или за новата професия, практикувана от умни млади

момчета, току-що завършили колежа, които се наричаха „размразители― и предлагаха услугите си „за

да ви помогнат да напишете молбата си с подходяща съвре менна терминология―. Момчетата имаха

приятели във Вашингтон. Докато гледаше коловоза на Тагарт от перона на някоя провинциална гара,

тя се хващаше, че не усеща блестящата гордост, коя то чувстваше някога, а мъглив и гузен срам,

сякаш някаква гадна ръжда беше хванала метала, и дори по-лошо: сякаш ръждата имаше оттенък на

кръв. Но тогава, сред множеството на терминала, тя поглеждаше статуята на Нат Тагарт и си

мислеше: това са твоите релси, ти си ги направил, ти си се борил за тях, не са те спрели страха или

отвращението - няма да ги предам на тези момченца, аз съм единствената, която е останала да ги

пази.

Не се отказа да търси човека, който беше открил двигателя. Това беше единствената част от

работата ѝ, която ѝ даваше сили да понесе останалото. Това беше единствената обозрима цел, която

даваше смисъл на усилията ѝ. Имаше моменти, когато се чудеше защо иска да възстанови този

двигател. За какво? - сякаш я питаше някакъв глас. Защото съм още жива, отговаряше тя. Но

търсенето ѝ оставаше напразно. Двамата ѝ инженери не бяха намерили нищо в Уисконсин. Тя ги

беше изпратила да преровят областта за хора, които бяха работили в „Двайсети век―, за да научат

името на изобретателя. Не бяха научили нищо. Беше ги изпратила да търсят из папките на

Патентното бюро - никога не беше регистриран патент за двигателя.

Единствената следа след нейното лично издирване беше фасът от цигарата с доларовия знак.

Тя го беше забравила, докато една вечер наскоро го намери в едно чекмедже на бюрото си и го даде

на приятеля си на будката за цигари в залата. Старецът беше много учуден, докато разглеждаше

угарката, държейки я внима телно между два пръста, никога не беше чувал за подобна марка и се

чудеше как може да я е пропуснал.

- От добро качество ли беше, госпожице Тагарт?

- Най-добрата, която някога съм пушила.

Той беше поклатил глава озадачено. Беше обещал да открие къде се произвеждат тези цигари и

да ѝ достави един стек.

Тя беше опитала да намери учен, способен да се впусне в реконструкция на двигателя. Беше

разпитвала хора, препоръчани ѝ като най-добрите в областта си. Първият от тях, след като беше

проучил останките от двигателя и ръкописа, беше заявил с тон на строеви сержант, че това нещо не

би могло да работи, никога не е работило и той може да докаже, че подобен двигател никога не може

да бъде накаран да заработи. Вторият беше казал провла- чено с такъв тон, сякаш плащаше досаден

данък, че не знае дали може да се направи и не го интересува да провери. Третият беше казал с

войнствено нахален глас, че ще поеме работата, но при де сетгодишен договор за двайсет и пет

хиляди долара на година.

- В крайна сметка, госпожице Тагарт, ако очаквате огром ни печалби от този двигател, трябва

да платите за риска да си загубя времето.

Четвъртият, който беше и най-младият, я беше погледнал мълчаливо за миг и чертите на

лицето му се бяха изменили от смущение към намек за неуважение.

- Знаете ли, госпожице Тагарт, не мисля, че такъв двигател изобщо би трябвало да се прави,

дори и ако някой е научил как да го направи. Той би превъзхождал толкова много всичко, кое то

имаме, че няма да е честно спрямо по-неспособните учени, за щото няма да остави поле за техните

достижения и способности. Не мисля, че силните трябва да имат правото да нараняват самолюбието

на слабите.

Тя го беше изгонила от кабинета си и беше седяла, изпълнена с недоумяващ ужас от факта, че

най-порочното нещо, което някога беше чувала, беше изречено с тона на моралната правдивост.

Решението да говори с доктор Робърт Стедлър беше послед ният ѝ изход. Тя се беше насилила

да му се обади, въпреки съпротивата на някакво неподвижно място вътре в нея, което усещаше като

натисната до край спирачка. Беше спорила със себе си. Беше мислила: имам си работа с хора като

Джим и Орън Бойл, негова та вина е по-малка от тяхната, защо да не мога да говоря с него?

Не беше намерила отговор, само упоритото си чувство на съпротивление, само усещането , че

от всички хора на света доктор Робърт Стедлър е последният, на когото трябва да се обади.

Докато седеше зад бюрото си над разписанието по линията „Джон Голт―, очаквайки доктор