Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 2

ъглестите силуети на сградите и острите черти на едно лице, лишено от всичко друго, осве н от цел;

издигащите се стъпала от стомана и стъпките, които настоятелно преследват целта; точно такива са

били всички хора, които са живели, за да изобретят светлините, стоманата, пещите, двигателите - те

са били светът, те, а не другите, които са се свивали по тъмните ъгли, полупросещи, полуопасни,

самохвално сочейки отворените си язви като единствено право за живот и добродетелност. Докато

знаеше, че съществува дори и един човек със светлата смелост за нова мисъл, можеше ли да предаде

света на онези другите? Докато можеше да намери дори една гледка, която да му носи спасително

възхищение, можеше ли да повярва, че светът принадлежи на язвите, на оплакването и на

пистолетите? Хората, които са изобретявали двигатели, са съществували, той никога не беше се

съмнявал в тяхната реалност, тъкмо това видение беше направило контраста непоносим, така че дори

и погнусата му беше всъщност почит, израз на неговата лоялност към тях и към света, който беше

техен - и негов.

- Скъпа... - каза той, - скъпа... - като човек, събуд ил се внезапно, когато забеляза, че тя е спряла

да говори.

- Какво има, Ханк? - меко попита тя.

- Нищо... Само дето не трябваше да се обаждаш на Стедлър - лицето м у светеше от увереност,

гласът му звучеше весело, покровителствено и нежно; тя не можеше да открие нищо друго, той

изглеждаше както винаги, само нежната нотка изглеждаше странна и нова.

- Продължавам да си мисля, че не трябваше - каза тя, - но не знам защо.

- Ще ти кажа защо - т ой се наведе напред. - Онова, което е искал от теб, е признание, че той

все още е прословутият доктор Стедлър, който трябваше да е, но не е, и знае, че не е. Искал е да му

засвидетелстваш уважението си, въпреки и в противоречие с действията му. Искал е да изопачиш

реалността заради него, така че величието му да остане, а Държавният научен институт да изчезне,

сякаш никога не го е имало, а ти си единствената, която може да го направи за него.

- Защо аз?

- Защото т и си жертвата.

Тя го погледна объркано. Той говореше напрегнато, беше почувствал внезапна, силна яснота

на възприятията, сякаш вълна от енергия нахлу в полезрението му, сливайки полувидяното и

полупроумяното в една-единствена форма и посока.

- Дагни, те правят нещо, което ние никога не сме разбирали. Те знаят нещо, което ние не

знаем, но трябва да открием. Не мога да го осъзная напълно, но започвам да виждам части от него.

Онзи разбойник от Държавния научен институт беше уплашен, кога то отказах да му помогна да се

преструва, че е просто един честен купувач на моя метал. Беше силно уплашен. От какво? Не зна м -

„обществено мнение― е само начинът, по който той го нарича, но това не е пълното му име. Защо

трябва да е уплашен? Той има пистолети, затвори, закони, можеше да конфискува целия завод, ако

иска, и никой нямаше да се надигне да ме защити, а и той го знаеше, така че защо трябва да го е

грижа какво мисля? Но стана точно това. Май аз трябваше да му кажа, че не е мародер, а мой клиент

и приятел. Това искаше от мен. Това е искал и доктор Стедлър от теб - ти е трябвало да действаш

така, сякаш той е ве лик човек, който никога не се е опитвал да разруши твоята же лезница и моя

метал. Не знам какво си мислят, че са постигнали, но искат да се преструваме, че виждаме света

такъв, какъвто те се преструват, че го виждат. Имат нужда от някакво одобрение от наша страна. Не

знам какво е това одобрение, но, Дагни, знам, че ако ценим живота си, не бива да им го даваме. Ако

започнат да те измъчват, не им го давай. Нека разрушат железницата ти и моя завод, но не им го

давай. Защото поне това знам: знам, че това е единственият ни шанс.

Тя стоеше неподвижна пред него, наблюдавайки внимателно неясните очертания на някакъв

силует, на нещо, което и тя се беше опитала да схване.

- Да... - каза тя, - да, знам какво си видял в тях... И аз го почувствах, но беше само като нещо,

което те докосва леко и отминава, преди да осъзнаеш, че си го видял, като полъх на студен въз дух, и

онова, което остава след него е само чувството, че е трябвало да го спра... Знам, че си прав. Не мога

да разбера играта им, но поне това е вярно: не трябва да виждаме света такъв, какъвто искат те да го

видим. Това е някаква измама, много стара и много обхватна, и ключът към нейното разбиване е да

проверяваме всяка предпоставка, на която ни учат, да поставяме под въпрос всяко наставление, да...