Сара Шепард: Две истини и една лъжа

Ема погледна ананаса и направи физиономия.

— Не, благодаря. От ананаси ми се повръща.

Господин Мърсър, който стоеше до кафемашината, се обърна и я погледна изненадано.

— Мислех, че обичаш ананаси, Сътън.

Стомахът й се сви. Ема мразеше ананасите от десетгодишна. Приемната й майка Шейна бе спечелила доживотна доставка на консервирани ананаси, след като бе участвала с рецепта за ананасова торта в конкурса на едно готварско списание. Ема бе принудена да яде лигавите жълти парчета след всяко ядене в продължение на шест месеца. Естествено, че това щеше да е любимият плод на Сътън.

Обикновено я препъваха точно дребните детайли в живота на сестра й, неща, които нямаше как да разбере. И като че ли точно бащата на Сътън улавяше гафовете й — единствено той обърна внимание на малкия й белег след пристигането й в Тусон. И като че ли винаги обмисляше внимателно какво й казва, сякаш криеше нещо. Сякаш усещаше, че нещо в дъщеря му не е както трябва, но не можеше да каже със сигурност какво.

— Това беше преди да разбера, че е наблъскан с лоши нитрати — отвърна бързо Ема. Звучеше й като нещо, което Сътън би казала.

Кафемашината изпусна пара, преди някой да успее да отговори. Господин Мърсър наля мляко в четири порцеланови чаши с ваденки на датски догове, които много приличаха на Дрейк, и се обърна към Ема.

— Снощи полицията е намерила Теър. Прибрали са го, докато се опитвал да си хване превоз на стоп на Магистрала 10.

— Арестували са го за незаконно нахлуване — добави госпожа Мърсър и изсипа поредната порция гофрети в чинията. — Но това не е всичко. Очевидно той е носел в себе си скрито оръжие — нож.

Ема примигна — едно погрешно движение предишната вечер и Теър може би щеше да го използва срещу нея.

— Куинлън каза, че е оказал съпротива при ареста — продължи господин Мърсър. — Май наистина се е забъркал в големи неприятности. Задържали са го в участъка, за да го разпитат и за други неща. Като например къде е бил през цялото това време и защо толкова дълго е държал семейството си в неведение.

Ема успя да запази неутрално изражение на лицето си, но през тялото й премина вълна на облекчение. Слава богу, че Теър се намираше в затвора, а не скиташе из Тусон. Беше в безопасност — поне засега. Докато Теър бе зад решетките, тя щеше да разполага с време да разнищи загадъчната му връзка със Сътън… и да разбере дали наистина трябва да се страхува от него.

— Можем ли да го посетим в затвора? — попита Лоръл, докато хвърляше обелките от ананаса в кошчето за отпадъци.

Господин Мърсър изглеждаше ужасен.

— Абсолютно не. — Той впери поглед в дъщерите си. — Не искам никоя от вас да го посещава. Знам, че ти беше приятел, Лоръл, но си помисли колко пъти се е сбивал на футболното игрище. А ако слуховете за алкохола и наркотиците са верни, значи той е ходеща аптека. А и за какво му е бил този нож? Неприятностите вървят по петите на това момче. Не искам да си имате работа с такива като него.

Лоръл отвори уста да възрази, но госпожа Мърсър бързо се намеси.

— Скъпа, ще подредиш ли масата? — В гласа й се усещаше някаква колебливост, сякаш просто се опитваше да заглади нещата и да замете всичко под килима.

Госпожа Мърсър сложи голямата чиния с белгийски гофрети на масата и напълни чашите на всички с портокалов сок. Господин Мърсър се откъсна от кафемашината и седна на обичайното си място. Отряза си парче гофрета и го лапна. През цялото време не сваляше поглед от Ема.

— И така. Има ли някаква причина Теър да се промъкне в спалнята ти? — попита той.

Ема усети как стомахът й се свива. „Защото може би е убил истинската ти дъщеря? Защото иска да се увери, че няма да разкажа на никого за това?“

— Не го очакваше, нали? — продължи господин Мърсър с остра нотка в гласа.

Ема отмести очи и грабна шишето с кленов сироп.

— Ако го очаквах, едва ли щях да изпищя.

— Кога го видя за последен път?

— Снощи.

Господин Мърсър въздъхна театрално.

— Преди това.

Ема не можеше да отговори на тези въпроси. Тя огледа насядалите около масата Мърсърови. И тримата я гледаха втренчено в очакване на отговора й. Господин Мърсър изглеждаше раздразнен, госпожа Мърсър беше нервна, а лицето на Лоръл пламтеше в убийствено червено.

— През юни — изтърси Ема. Според флаерите в полицейското управление и страниците във Фейсбук Теър бе изчезнал точно тогава. — Също както всички останали.

Господин Мърсър въздъхна тежко, сякаш не повярва на думите й. Но преди да каже каквото и да било, госпожа Мърсър се прокашля.