Сара Шепард: Две истини и една лъжа

О, да — като например аз да заживея живота й. Очевидно беше твърде късно за това.

Айфонът на Сътън изжужа и Ема погледна към екрана. В горния десен ъгъл се появи малка снимка на Итън Ландри и сърцето й подскочи. „ДОБРЕ ЛИ СИ? — пишеше той. — ЧУХ, ЧЕ СНОЩИ У ВАС Е ДОШЛА ПОЛИЦИЯ. КАКВО СТАНА?“

Ема затвори очи, след което бързо написа отговор. „ДЪЛГА ИСТОРИЯ. ТЕЪР ВЛЕЗЕ ТАЙНО. УМРЯХ ОТ СТРАХ. МОЖЕ ДА Е ОТ ЗАПОДОЗРЕНИТЕ. СРЕЩА ПО-КЪСНО НА ОБИЧАЙНОТО МЯСТО?“

„НЕ СИ ЛИ НАКАЗАНА?“, написа Итън в отговор.

Ема прокара език по зъбите си. Беше забравила, че семейство Мърсър я бяха наказали заради чантичката, която бе откраднала от „Клика“. Позволиха й да отиде на бала само защото се бе представила добре в училище — което очевидно не бе типично за Сътън. „ЩЕ НАМЕРЯ НАЧИН ДА СЕ ИЗМЪКНА — написа в отговор тя. — ЩЕ СЕ ВИДИМ СЛЕД ВЕЧЕРЯ.“

Естествено, че щеше да намери начин. С изключение на убиеца, Итън бе единственият човек, който знаеше коя е Ема в действителност и двамата бяха обединили силите си в търсенето на убиеца на Сътън. Той определено трябваше да научи за появата на Теър.

Но това не бе единствената причина да иска да го види. След скандала от предишната вечер тя почти бе забравила за това, че се бяха сдобрили… и целунали. Умираше от желание да го види и да преминат към следващия етап. Итън бе първият й истински приятел — Ема бе твърде срамежлива, а и се местеше твърде често, за да впечатли някое момче — и сега много искаше нещата да се получат.

Аз също се надявах да се получат. Поне едната от нас трябваше да открие любовта.

Ема слезе по стълбите и се спря за миг в коридора, за да разгледа семейните фотографии, които бяха закачени по стените. На тях Лоръл и Сътън позираха прегърнати през раменете в Дисниленд, с еднакви електриково розови скиорски очила на някаква писта и съсредоточени в правенето на пясъчен замък на някакъв красив плаж. Най-новите показваха Сътън и баща й пред масленозелено волво и тя весело размахваше ключовете.

Изглеждаше толкова щастлива. Безгрижна. Тя имаше живота, който Ема винаги бе искала. Един въпрос не спираше да я човърка: защо Сътън бе получила това прекрасно семейство и приятели, а Ема бе прекарала тринайсет години в приемни семейства? Сътън бе осиновена от семейство Мърсър още като бебе, а Ема бе останала при рождената им майка Беки, докато не навърши пет години. Какво ли щеше да стане, ако ролите им се бяха разменили и Ема бе отишла да живее при Мърсърови? Дали сега тя щеше да е мъртва? Или щеше да изживее живота на Сътън по различен начин, оценявайки онова, което има?

Аз гледах снимките и се спрях на последната, на която ние четиримата стояхме на предната веранда. Мама, татко, Лоръл и аз изглеждахме като идеалното семейство, всички облечени с бели тениски и сини дънки, озарени от яркото тусонско слънце. Вписвах се идеално сред тях, очите ми бяха почти толкова сини, колкото на моята осиновителка. Изобщо не ми харесваше, че според Ема през целия си живот съм била някаква неблагодарница. Добре де, може и да не съм оценявала родителите си колкото трябва. И може да съм наранила някои хора с номерата си от Играта на лъжи. Но наистина ли заслужавах да умра заради това?

В кухнята госпожа Мърсър изливаше златисто тесто във формата за печене на гофрети. Дрейк седеше търпеливо до нея в очакване тестото да прелее през ръба и да капне на пода. Когато Ема се появи на вратата, госпожа Мърсър я погледна с измъчено, разтревожено изражение на лицето. Бръчките край очите й се бяха изрязали дълбоко и по слепоочията й се забелязваха посивели кичури коса. Двамата с господин Мърсър бяха малко по-възрастни от повечето й приемни родители, може би на четирийсет и няколко, петдесет години.

— Добре ли си? — попита госпожа Мърсър, затвори капака на електрическата форма за гофрети и остави телта за разбиване на яйца в купата с тестото.

— Ами, добре съм — промърмори Ема, въпреки че щеше да се почувства много по-добре, ако знаеше къде се намира Теър.

От другия край на стаята се чу силно туп и Ема се обърна. На кухненската маса седеше Лоръл и с дълъг сребърен нож режеше узрял сочен ананас. Сестрата на Сътън улови погледа й и се ухили подигравателно, вдигайки с два пръста сочното парче.

— Малко витамин C? — попита тя с леден глас. Ножът проблесна злобно в другата й ръка.

Ако това се беше случило преди седмица или повече, Ема щеше да се уплаши от ножа — Лоръл беше в първата десетка заподозрени. Но името й бе изчистено; тя бе прекарала цялата нощ, когато Сътън бе убита, на купона у Ниша Банерджи. Така че в никакъв случай нямаше как да го е извършила.