Сара Шепард: Две истини и една лъжа

— Не си направила нищо ли? — Лоръл се обърна рязко към Ема. — Вкара го в неприятности! Отново.

Госпожа Мърсър потърка лицето си с ръце.

— Моля те, Лоръл. Сега не е моментът. — Тя пристъпи към Ема, пристягайки колана на розовия си халат, който бе грабнала от спалнята, докато слизаха надолу. — Добре ли си, Сътън?

Лоръл завъртя очи.

— Погледни я само. Тя е супер.

Най-накрая и Дрейк слезе по стълбите и мушна студения си нос в ръката на госпожа Мърсър.

— Ама и ти си едно куче-пазач — промърмори госпожа Мърсър. После се обърна към Ема, Лоръл и другите три момичета. — Мисля, че трябва да се приберете по домовете си — рече тихо тя.

Без да кажат нито дума, Шарлът и близначките Туитър се върнаха в дневната, за да си съберат багажа. Ема се чувстваше прекалено замаяна, за да ги последва, затова се изкачи бавно по стълбите и се скри в стаята на Сътън, за да обмисли случилото се. Стаята изглеждаше точно така, както я беше оставила: стари броеве на „Воуг“ лежаха на спретната купчинка върху рафтовете за книги, огърлиците й висяха в гардероба, тетрадките й бяха струпани върху бюрото и на екрана на компютъра се въртяха образите на Мадлин, Шарлът, Лоръл и Сътън, прегърнати през раменете — вероятно празнуваха някой идеално изигран номер от Играта на лъжи. Нищо не липсваше. Каквато и да бе причината за нахлуването на Теър, той не бе дошъл да краде.

Ема се отпусна на пода и пред очите й отново проблесна измъченото лице на Мадлин. Теър бе успял да открадне поне едно нещо — и без това крехкия мир, който бе успяла да сключи с приятелките на Сътън и Лоръл. Докато беше жива, близначката й бе успяла да разроши доста пера и Ема бе вложила огромни усилия да възроди приятелствата й.

Аз настръхнах, прочитайки мислите й. Тук ставаше въпрос за моите приятели. Хората, които бях познавала през целия си живот, бях ги обичала, и те също ме обичаха. Но не можех да не призная, че бях взела доста спорни решения. Бях откраднала гаджето на Шарлът, Гарет. Определено имах доста странни отношения с брата на Мадлин. Бях докарала припадък на Габи по време на един от номерата в Играта на лъжи — а след това бях предупредила сестра й, че ако разкаже на някого какво съм направила, ще превърна живота й в ад. Безброй пъти бях пренебрегвала чувствата на Лоръл. Едно от нещата, които научих като мъртва бе, че докато съм била жива, съм извършила много грешки. Които никога нямаше да мога да поправя. Но може би Ема щеше да успее.

След като диша тежко няколко минути, Ема се измъкна от стаята на Сътън и бавно слезе по стълбите. В кухнята я посрещна ароматът на печени лешници. Бащата на Сътън се взираше в чаша черно кафе, а лицето му все още бе изкривено в гневна маска, която го правеше почти неузнаваем. Госпожа Мърсър шареше с пръсти по гърба му между лопатките и шепнеше нещо в ухото му. Лоръл гледаше апатично през прозореца и въртеше в ръце стъклената фигурка на ананас.

Когато госпожа Мърсър забеляза Ема, тя леко й се усмихна.

— Полицията ще пристигне всеки момент, Сътън — каза тихо тя.

Ема примигна, питаше се как да реагира. Дали родителите на Сътън очакваха от нея да почувства облекчение… или да започне яростно да защитава Теър? Тя залепи на лицето си безизразно изражение, скръсти ръце и погледна бащата на Сътън.

— Разбираш ли колко опасно е това момче? — попита господин Мърсър и поклати глава.

Ема отвори уста да отговори, но Лоръл я изпревари. Тя профуча покрай Ема и сграбчи облегалката на един от дървените столове, подредени около масата.

— Това момче е един от най-добрите ми приятели, татко — изръмжа тя. — И хрумвало ли ти е някога, че Сътън — а не Теър — е виновна за всички проблеми?

— Моля? — изписка възмутено Ема. — И как точно аз съм виновна за това?

Прекъсна ги далечен вой на сирени. Господин Мърсър тръгна към коридора, следван от госпожа Мърсър. Сирените се приближаваха все повече, докато накрая спряха точно пред къщата им. Ема чу как някаква кола спира в алеята и видя проблясващите червени и сини светлини пред верандата. Тъкмо се накани да последва родителите на Сътън, когато Лоръл я хвана за ръката.

— Ще хвърлиш Теър на вълците, нали? — изсъска тя с пламнали очи.

Ема я погледна.

— За какво говориш?

— Не знам защо винаги идва първо при теб — продължи Лоръл, сякаш не бе чула въпроса на Ема. — Ти просто му стъжняваш живота. И никога не си до него, за да му помогнеш да се оправи. Оставяш на мен да сглобявам парчетата, нали?

Ема завъртя медальона на Сътън, който висеше на врата й, като не спираше да умолява мислено Лоръл да й обясни какво става, но сестра й просто я гледаше обвиняващо. Очевидно от Сътън се очакваше да бъде наясно.