Сара Шепард: Две истини и една лъжа

Само че… аз не бях.

— Направили сме кафе — дочу се гласът на госпожа Мърсър от фоайето. Ема се обърна тъкмо навреме, за да види как родителите на Сътън водят двама полицаи към кухнята. Единият от тях имаше рижа коса и лунички, и не изглеждаше по-голям от Ема. Другият бе по-възрастен, с големи уши и одеколон с аромат на гора. Ема веднага го позна.

— Здравейте отново, госпожице Мърсър — каза второто ченге, поглеждайки изморено към Ема. Това беше детектив Куинлън, полицаят, който не й бе повярвал, когато му беше разкрила истинската си самоличност в деня на пристигането си в Тусон. Той бе предположил, че историята с отдавна изгубената близначка е поредният номер на Сътън — тусонската полиция имаше цяла папка, посветена на простъпките на Сътън като част от Играта на лъжи, клубът, който тя и приятелките й бяха създали пет години по-рано с цел да погаждат жестоки номера на нищо неподозиращи жертви. В един от най-ужасяващите номера Сътън се бе престорила, че колата й се е счупила точно върху влаковата линия, минути преди мотрисата да се появи с пълна скорост. Всичко свърши с откарването на Габи в болницата, след като бе получила епилептичен припадък. Ема бе научила за това предишната седмица, след като умишлено позволи да я заловят за кражба в магазин, за да може да надникне в досието на Сътън. Докопа се до него и успя да го разгледа, но не умираше от особено желание да се срещне отново с тусонската полиция.

Куинлън седна на един от кухненските столове.

— Госпожице Мърсър, защо всеки път, когато получа обаждане по време на смяната ми, вие имате нещо общо с това? — попита той с изморен глас. — Вие ли уредихте срещата си с господин Вега? Знаете ли къде е бил през всичкото това време?

Ема се облегна на масата и впери поглед в Куинлън. Той й имаше зъб — всъщност на Сътън — още от първия ден, когато се срещнаха.

— Не съм направила нищо лошо — каза бързо тя, отмахвайки кичур кестенява коса от рамото си.

Господин Мърсър разпери ръце.

— Сътън, моля те — каза той. — Помогни на полицията. Искам това момче завинаги да се махне от живота ни.

— Нали ти казах, че не зная нищо! — възрази Ема.

Куинлън се обърна към бащата на Сътън.

— В района патрулират три коли. Ще го намерим рано или късно, бъдете сигурен.

Ема долови в гласа му нещо, което я накара да потрепери. Аз потреперих заедно с нея, защото в главите и на двете ни се въртеше един и същ въпрос: Ами ако Теър намери Ема пръв?

— Сътън? — Гласът на госпожа Мърсър се понесе по стълбището. — Закуската!

Ема бавно отвори очи. Беше неделя сутринта и тя лежеше в леглото на Сътън, което бе милион пъти по-луксозно от всички легла, на които бе лежала досега в домовете на приемните си родители. Човек би си помислил, че плюшеният матрак, копринените чаршафи, пухените възглавници и сатененото шалте щяха да й осигурят идеалните осем часа сън всяка нощ, но откакто бе пристигнала тук, тя спеше на пресекулки. Предишната нощ се беше будила на всеки половин час, за да проверява дали прозорецът на Сътън е заключен. Всеки път, когато заставаше до перваза и поглеждаше към идеално поддържаната ливада, през която само няколко часа по-рано бе избягал Теър, през главата й минаваха едни и същи мисли. Ами ако не беше изпищяла? Ами ако вазата не се беше счупила? Ами ако господин и госпожа Мърсър не се бяха втурнали в стаята? Щеше ли Теър открито да я заплаши? Щеше ли да й каже да спре да души наоколо, защото…?

„Отдавна изгубена близначка се сблъсква с полудял, склонен към убийство беглец“, помисли си Ема. През всичките години като хранениче тя си беше създала навика да озаглавява случилите се през деня събития в кратък вестникарски стил, защото мечтата й бе да стане разследващ журналист. Записваше си заглавията в тетрадка и бе нарекла вестника си „Дейли Ема“. Откакто се премести в Тусон и заживя живота на Сътън, приключенията й наистина си заслужаваха първата страница — не че можеше да разкаже на някого за тях.

Ема се претърколи в леглото и в главата й отново нахлуха спомените за случилото се предишната вечер. Възможно ли бе Теър да е убиецът на Сътън? Поведението му определено не можеше да разсее подозренията й.

— Сътън? — извика отново госпожа Мърсър.

Сладникавият аромат на кленов сироп и гофрети стигна до спалнята на Сътън и червата на Ема закуркаха от глад.

— Идвам! — извика тя.

После се прозя уморено, стана от леглото и измъкна един суичър на „Аризона кардинълс“ от най-горния рафт на белия дървен гардероб. Откъсна етикета с цена 34.99 долара от яката и го навлече през главата си. Блузката сигурно бе подарък от вманиачения на тема „Кардинълс“ Гарет, който бе гадже на Сътън, преди да я убият — и вече бивше гадже, след като Ема отблъсна голото му разгорещено тяло на купона по случай осемнайсетия рожден ден на Сътън. Имаше някои неща, които просто не им беше писано да споделят.