Сара Шепард: Две истини и една лъжа

Итън отново изпъна крака, облегна се назад на лакти и тениската му прилепна към добре очертаните му стегнати коремни мускули.

— Теър може и да е избягал поради причини, които нямат нищо общо с баща му или Сътън. Чувал съм хората да казват, че е бил замесен в доста опасни неща.

— Какви? Алкохол? Наркотици? — попита Ема, припомняйки си думите на господин Мърсър.

Итън сви рамене.

— Всичко е просто клюки. Бих могъл да поразпитам наоколо. След като вече се е върнал, хората със сигурност ще започнат да го обсъждат. Ще трябва само да разделим слуховете от фактите.

Ема също полегна на твърдата настилка.

— Споменавала ли съм ти колко е изнервящо това? Нямам представа как да открия какво точно се е случило между Теър и Сътън, без да разкрия коя съм всъщност.

Итън сплете пръсти с нейните.

— Ще намерим начин да го разрешим. Обещавам ти. Много по-близко сме до това, отколкото бяхме преди месец.

Ема почувства как я залива вълна от признателност.

— Не знам какво щях да правя без теб.

Итън махна със свободната си ръка.

— Стига вече. Двамата сме заедно в тая каша. — Той леко се изтърколи встрани и измъкна един смачкан лист хартия от задния си джоб. — Хей… исках да те питам нещо… Дали ще проявиш интерес да дойдеш заедно с мен на това?

Ема приглади смачкания лист. „Десети ежегоден поетически конкурс“, пишеше най-отгоре с големи букви. Събитието щеше да се проведе в началото на ноември. Тя го погледна въпросително.

— През последните две седмици четох стихотворенията ми пред клуба — обясни той. — Просто си помислих, че поне веднъж може да получа малко морална подкрепа от публиката.

Ема не можа да се сдържи и се ухили до уши.

— Ще ми позволиш да чуя стихотворенията ти? — В първата нощ, когато се бяха срещнали — която всъщност бе и първата й нощ в Тусон — тя го бе видяла да пише стихотворения в една тетрадка. Оттогава събираше смелост да го помоли да й позволи да ги прочете.

— Стига да не им се подиграваш. — Итън леко наклони глава.

— Разбира се, че няма! — Ема плесна с ръце. — Със сигурност ще дойда.

Очите му грейнаха.

— Наистина ли?

Ема кимна, трогната от уязвимостта му. Пръстите й погалиха линиите на дланта му. Във въздуха примигваха светулки, стрелкаха се между кактусите и дърветата. Итън я прегърна през раменете и вятърът разроши тъмната му коса. Момичето се притисна към него, твърдият плат на дънките му леко одраска голите й колене. Тя си спомни за целувката от предишната нощ, за това колко меки бяха устните му. Струваше й се твърде егоистично да дава воля на чувствата си към Итън, докато убийството на сестра й все още оставаше неразкрито, но той бе единственото нещо, което й помагаше да запази здравия си разум.

И странно, докато гледах как сестра ми постепенно се изпълва с щастие, аз също се почувствах нормална.

Ема се наведе напред и повдигна брадичката си. Итън се премести леко към нея. Изведнъж от другата страна на оградата се разнесе металическо изщракване. Ема рязко се обърна и присви очи. Между дъбовете се появи дългокрака фигура.

— Ехо? — извика тя и пулсът й се ускори. — Кой е там?

Итън бързо скочи на крака, с няколко бързи крачки стигна до машината и включи прожекторите. Светлината й беше толкова ярка, че Ема се принуди да засенчи очите си с ръка. Двамата огледаха корта, но над него цареше оглушителна тишина. Баскетболната игра беше приключила и по пътя не минаваха почти никакви автомобили. Отдавна ли беше станало толкова тихо? Колко високо бяха разговаряли двамата? Дали някой ги беше чул?

Когато между дърветата се появи фигурата, Ема стисна Итън за ръката и сподави писъка си. След това очите й привикнаха със светлината. Тя видя момиче с черен клин, спортен сутиен цвят металик и бели маратонки. Русата й коса беше вързана на висока конска опашка и тя тичаше на място, сякаш току-що бе пристигнала. Ема зяпна от изненада. Това беше Лоръл.

Щом зърна Ема и Итън, очите на Лоръл се разшириха. Миг по-късно тя вдигна ръка и им помаха с четирите си пръста.

— О, здравейте! — Каза го така, сякаш въобще не ги беше подслушвала, но Ема не си правеше никакви илюзии.

Нито пък аз. Особено когато устните на Лоръл произнесоха беззвучно „Пипнах те!“, преди да пъхне отново слушалките на айпода в ушите си. После конската й опашка се люшна, тя се стрелна между дърветата и се изгуби от погледите ни.

В понеделник сутринта гимназията „Холиър“ изглеждаше така, сякаш все още се възстановяваше от петъчния бал. Училището имаше традиции в организирането на балове по случай Хелоуин и навсякъде се забелязваха следи от буйното празненство. От подпрозоречния перваз на спортния салон се ветрееше яркооранжева хартиена лента, в тревата се въргаляха забравени вампирски зъби, вятърът подмяташе върху тротоара остатъци от спукан черен балон, а върху набедрената превръзка на статуята на индианец в дворния фонтан изпъкваше ярко парченце розова дъвка.