— Нека не се тревожим повече за Теър Вега — изчурулика тя. — Той е в затвора и само това има значение.
Господин Мърсър сбърчи вежди.
— Но…
— По-добре да си поговорим за разни хубави неща, като например партито за рождения ти ден — прекъсна го госпожа Мърсър. Тя докосна ръката на съпруга си. — До него остават само няколко седмици. Почти всичко е готово. — Дори Ема беше запозната с плановете за партито за рождения ден на господин Мърсър. Съпругата му от седмици подготвяше празненството в курорта „Лоус Вентана каньон“. Из цялата къща бяха пръснати яркожълтите листчета, върху които си беше записала какво трябва да свърши.
Лицето на господин Мърсър не промени каменното си изражение.
— Казах ти, че не искам парти.
Госпожа Мърсър се намръщи.
— Всички искат парти.
— И баба ще дойде, нали? — попита Лоръл, преглъщайки портокаловия си сок.
Госпожа Мърсър кимна.
— А вие знаете, че можете да поканите и приятелите си — каза тя. — Вече изпратих покани на семейство Чембърлейн и на господин и госпожа Вега. Освен това поръчах тортата в „Джанис“, които приготвиха тортата за господин Чембърлейн — продължи госпожа Мърсър. — Очевидно те са най-добрите. Морковена торта с глазура от крема сирене. Любимата ви!
Гласът й ставаше все по-писклив. „След нахлуването на тийнейджър-убиец в дома й, послушна съпруга се опитва да разведри настроението с разговори за сладкиши“, помисли си Ема и се подсмихна.
— Ще ме извините ли? — попита Лоръл, макар да не бе докоснала гофретата в чинията си.
— Разбира се — отвърна разсеяно госпожа Мърсър, без да сваля очи от лицето на съпруга си.
Ема също скочи на крака.
— Имам домашно по немски — каза тя. — Няма да е зле да го започна отсега. — Сътън със сигурност не би казала нищо такова, но Ема умираше от нетърпение да се измъкне. Тя отнесе чинията си в умивалника, без да вдигне глава, а Лоръл профуча покрай нея. Сестра й промърмори нещо под носа си. Ема бе почти сигурна, че чу думата „кучка“.
Когато отново мина покрай масата на път към коридора, тя усети погледа на господин Мърсър. Той я гледаше толкова подозрително, че стомахът й се сви от притеснение. Внезапно тя си спомни за начина, по който господин Мърсър и Теър се гледаха предишната вечер. Дали просто й се струваше, или между тях наистина тегнеше напрежение? Дали не бяха… замесени в нещо? Дали господин Мърсър не знаеше нещо за Теър — нещо потенциално опасно, — което криеше в себе си?
Не можех да не се съглася с нея — татко определено знаеше нещо за Теър. Докато вървях след Ема нагоре по стълбите, зърнах планината през прозореца и двете парчета от пъзела за миг се свързаха в съзнанието ми. Видях клони да хвърлят сенки върху земята, докато влажният летен въздух лепне по голите ми нозе. Видях Теър да крачи до мен и ръката му да се плъзва в моята, докато вървим заедно по каменистата пътека под лунната светлина. Видях го да отваря уста, за да каже нещо, но споменът се разпадна, преди да успея да чуя думите му.
А може би все пак това е било нещо, което не съм искала да чуя.
По-късно същата вечер Ема се запъти към местния парк. Макар вече да се смрачаваше, малките пътечки, водещи към планината, бяха пълни с хора, които правеха вечерния си джогинг, приготвяха бургери на обществените грилове или се боричкаха с кучетата си в тревата. Радиото въртеше парче на Бруно Марс и група хлапета се плискаха с вода от фонтана.
Достатъчно ми бе да зърна парка, и сърцето ми си сви от болка. Той се намираше само на няколко пресечки от дома ми и макар да не помнех подробностите, знаех, че съм прекарвала много време там. Какво ли не бих дала, за да потопя пръсти в хладната вода на фонтана или да отхапя от сочния бургер, току-що свален от грила — нищо, че щеше да ми се лепне веднага на ханша.
На игрището все още се вихреше баскетболен мач, но тенис кортовете бяха тъмни. Ема отиде до най-крайната клетка и отвори скърцащата врата. На земята до мрежата се виждаше полегнала фигура. Сърцето й подскочи. Това бе Итън.
— Ехо? — прошепна Ема.
Итън веднага скочи и тръгна към нея с равна и спокойна походка. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на изтърканите си дънки. Тънката тениска подчертаваше силните му рамене.
— Здрасти — каза той. Тя можеше да види дори в тъмното, че се е ухилил до уши. — Лесно ли се измъкна?
Ема поклати глава.
— Не се наложи да го правя. Семейство Мърсър отмениха наказанието ми — предполагам, че всичките домашни, които пиша вкъщи, са ги накарали да променят мнението си. Но господин Мърсър ми зададе милион въпроси за това къде отивам. — Тя погледна през рамо към тъмните дървета. — Истинско чудо е, че не тръгна след мен. Но пък от друга страна би трябвало да съм благодарна. Досега никой не се беше интересувал от това къде ходя. — Тя се засмя вяло.
Читать дальше