Сара Шепард - Никога не казвай никога

„С нетърпение очаквам да си сложим короните!“ — беше написала Лили.

— Примадони — обади се Мадлин, която седеше до нея. Ема погледна към нейния телефон. Мадлин беше получила същите съобщения.

Шарлът само изсумтя, загледана в телефона си.

Айфонът на Ема отново изпиука. Лили й беше пратила ново послание. „Кои са най-прекрасните от всички? На ви сега!“.

— Ами значи официално отпадат от къмпинга след танците — обяви Шарлът.

— Пак ли ще ходим? — попита Лоръл и сбърчи нос.

— Това е традиция — отвърна рязко Шарлът. После погледна към Ема. — Нали, Сътън?

Къмпинг? Ема повдигна вежди. Тези момичета не оставяха впечатлението, че са любителки на природата. Но побърза да кимне.

— Точно така.

— Може би трябва да опитаме онези страхотни горещи извори в планината Лемън — каза Мадлин, завивайки тъмната си коса на кок. — Габи и Лили казаха, че са пълни с минерални соли и карат кожата да се чувства невероятно.

— Стига сме говорили за Габи и Лили — изпъшка Шарлът, пристягайки синята си лента за глава. — Не мога да повярвам, че трябва да им подготвяме купон. Няма да могат да се търпят.

Ема се намръщи.

— Защо трябва да им подготвяме купон?

За миг всички се втренчиха в нея. Шарлът цъкна с език.

— Забрави ли за малката организация, наречена Комитет за организиране на балове? Единствената дейност, с която се занимаваш още от първи курс?

Ема усети как пулсът й се учестява. Насили се да пусне едно фалшиво „Хе-хе“.

— Това беше ирония. Да си чувала някога за нея?

Шарлът завъртя очи.

— Да, но за нещастие това парти няма как да бъде иронично. Трябва да надминем миналогодишното.

Ема затвори очи. Сътън… в балния комитет? Вярно? Когато Ема постъпи в гимназията „Хендерсън“, тя и най-добрата й приятелка Алекс обичаха да се подиграват на глупачките от балния комитет. Всички те се държаха префърцунено, бяха обсебени от печенето на тарталетки, окачането на гирлянди и подбирането на най-идеалните бавни парчета за танц.

Но от онова, което си спомнях, членуването в комитета за организирането на ежегодния бал на „Холиър“ беше голяма чест. Освен това училището имаше строга политика по отношение на организаторите — те нямаха право да участват в танцовия конкурс, което бе причината Аманда да не съобщи и моето име. Ако не ме лъжеше паметта обаче, на последния бал аз бях влязла с наперена стъпка в залата, закичена с лентата на победителя.

Зачудих се: дали Ема щеше да е все още тук, за да заеме мястото ми на тазгодишния бал? Възможно ли бе убийството ми да не бъде разкрито дотогава? Възможно ли беше Ема да продължи да живее в лъжа толкова дълго? Тези мисли ме накараха да потреперя от страх. Освен това усетих вече добре познатата болезнена тъга: за мен повече нямаше да има балове. Край на евтините гривни с изкуствени цветчета, дългите лимузини и купоните след бала. Липсваха ми дори глупавата музика и смотаните диджеи, които смятаха, че дълго време след танците ще бъдат в устата на всички момичета. Когато бях жива, просто пропусках всичко това покрай ушите си, като едва отразявах някои по-интересни моменти, без да оценявам какво съм имала.

Звънецът иззвъня и момичетата наставаха от колелата. Ема отиде до умивалника и протегна ръце под струята хладна вода, за да отмие глината. Докато се бършеше, телефонът на Сътън, който лежеше в чантата й, отново звънна. Ема изпъшка и го извади. Нима Габи и Лили пращаха нов есемес?

Но се оказа имейл съобщение от собствения акаунт на Ема, който беше заредила в телефона на Сътън. „От Алекс“ — гласеше подателят. — „Мисля си за теб! Обади се, когато можеш. С нетърпение чакам да поговорим! Целувки“. Ема стисна айфона, чудейки се какво да отговори. От дни не беше писала на Алекс, единствената друга личност, освен Итън, която знаеше за пътуването й до Аризона. Но при нея Ема си беше спестила истината: Алекс все още си мислеше, че Сътън е жива и е посрещнала Ема. Понякога сутрин, след като се събудеше, Ема се опитваше да си представи какъв би бил животът й, ако това наистина се беше случило и всички изминали събития и заплахи са били просто сън. Тя дори започна нов раздел в дневника си, озаглавен „Какво бихме правили двете със Сътън, ако тя беше тук“. Тя би могла да покаже на сестра си как да прави френски понички, нещо, което беше научила, докато работеше в едно заведение след училище. Сътън щеше да я научи как да си подвива миглите, което Ема така и не успя да усъвършенства. И може би щяха да си разменят местата на училище, да посещават различни часове, да се представят една за друга. Не защото трябваше, а защото искаха.