Сара Шепард - Никога не казвай никога

Изведнъж Ема изпита натрапчивото усещане, че някой я наблюдава. Тя рязко се обърна и установи, че в кабинета по приложни изкуства вече няма никой. Но от коридора в нея се взираха два чифта очи. Това бяха Габи и Лили, близначките Туитър. Щом усетиха, че Ема ги е забелязала, те се подсмихнаха, приближиха главите си и зашушукаха. Ема потрепна.

Някой докосна ръката й и тя отново се сепна. До нея стоеше Лоръл, облегната на големия сив казан с влажна глина до умивалника.

— О, здрасти. — Сърцето на Ема туптеше в ушите й.

— Просто те чакам. — Лоръл отметка кичур руса коса през рамо и погледна към айфона в ръцете на Ема. — На някой интересен човек ли пишеш?

Ема пусна телефона на Сътън в чантата си.

— Всъщност не. — Мястото, където преди минута стояха близначките Туитър, сега беше празно.

Лоръл я хвана за ръката.

— Защо отново спомена за номера с влака? — попита тя с нисък, остър глас. — Никой не го смята за забавен.

Ема плувна в пот. Тя отвори уста, но от там не излезе ни звук. Думите на Лоръл потвърждаваха написаното в бележката: Другите може и да не искат да си спомнят номера с влака, но аз ще го помня завинаги. В онази нощ се беше случило нещо. Нещо ужасно.

Ема си пое дълбоко дъх, изпъна рамене и прегърна Лоръл през кръста.

— Не бъди толкова чувствителна. Хайде, да тръгваме. Тук мирише на магаре. — Тя се надяваше, че думите й ще прозвучат по-безгрижно, отколкото се чувстваше в действителност.

Лоръл стрелна Ема с поглед, но след това я последва в препълнения коридор. Ема въздъхна с облекчение, когато Лоръл тръгна в противоположната посока. Чувстваше се така, сякаш бе успяла да избегне голям куршум.

Или може би е отворила кутията на Пандора, помислих си аз.

След тренировката по тенис Лоръл подкара черния си фолксваген джета по улицата, която водеше към тях. Къщата на семейство Мърсър се намираше в благоустроен район в подножието на планината Каталина, с хоросанови къщи с пясъчен цвят и предни дворове, пълни с разцъфнали пустинни растения. Единственият звук, който се чуваше в колата, беше дъвченето на дъвката, която Лоръл беше лапнала.

— Така… благодаря, че ме докара — обади се Ема, нарушавайки неловкото мълчание.

Лоръл й хвърли един леден поглед.

— Смяташ ли въобще да си прибереш колата от полицията или до живот ще ти бъда шофьор? Нали знаеш, че не можеш вечно да лъжеш, че е у Мадлин. Мама и татко не са чак толкова глупави.

Ема се сви в седалката си. Колата на Сътън се намираше на полицейския паркинг за конфискувани автомобили отпреди Ема да пристигне в Тусон. Явно трябваше да я прибере, защото Лоръл нямаше да я вози вечно.

Лоръл отново млъкна. След часа по грънчарство тя се държеше много студено; обърна й гръб, когато Ема я повика за партньор за тенис и равнодушно сви рамене, когато Ема предложи да се отбият в „Джамба джус“ на път за вкъщи. Де да знаеше вълшебните думички, които щяха да накарат Лоръл да се разкрие пред нея — но светът на роднинските взаимоотношения беше нещо, в което тя нямаше кой знае какъв опит. Вярно, че бе имала приемни роднини, но тези отношения рядко приключваха добре.

Не че и моите с Лоръл бяха цветущи. От години бяхме доста дистанцирани. Имах проблясъци от времето, когато бяхме доста по-малки — двете заедно, хванати за ръце на въртележката на панаира, двете заедно шпионираме гостите на приема, даван от родителите ни, но междувременно нещо се беше случило между нас.

След като подминаха три големи къщи — в дворовете на две от тях градинари поливаха мескитови дървета, — Лоръл отби в алеята към къщата на Мърсърови.

— Мамка му — изруга тя под носа си.

Ема проследи погледа й. На пейката от ковано желязо до входната врата, седеше Гарет. Все още беше с тениската и бутонките от тренировката по футбол. Две кални наколенки се мъдреха на коленете му, а в ръцете си държеше колоездачна каска.

Ема излезе от колата и затръшна вратата.

— З-здрасти — рече колебливо тя, вперила поглед в лицето му. Ъглите на розовите му устни се изкривиха надолу. Меките му кафяви очи проблеснаха. Русата му коса бе мокра от пот. Седеше напрегнато на самия ръб на пейката, като готова за нападение котка.

Лоръл тръгна след нея по алеята, махна с ръка на Гарет и влезе в къщата.

Ема бавно се изкачи по стълбите и застана на безопасно разстояние от него.

— Как си? — попита тя едва чуто.

Гарет изръмжа грозно.

— Как мислиш, че съм?

В предния двор се включиха автоматичните пръскачки и започнаха да поливат растенията. В далечината се разнесе бръмчене на косачка. Ема въздъхна.