Сара Шепард - Никога не казвай никога

Ема затаи дъх и разкъса плика. Това беше извлечението от кредитната карта на Сътън за последния месец преди убийството й. С треперещи ръце тя разгъна листа хартия и прегледа колонката с разходи през август. BCBG… Сефора… Уолгрийнс… Деликатесен магазин Ей Джей. След това погледът й се спря върху трийсет и първи август. Осемдесет и осем долара. Клика.

Нервите й се опънаха. Клика. Думата внезапно й прозвуча зловещо, като звука от щракването на пистолетен предпазител.

Ема измъкна телефона на Сътън от чантата си. Итън вдигна на второто позвъняване.

— Освободи се за довечера — прошепна Ема. — Мисля, че попаднах на нещо.

Няколко часа по-късно Ема и Итън седяха в очуканата му тъмночервена хонда на паркинга зад няколкото магазина, които се намираха до Университета на Аризона. Във въздуха се носеше ароматът на приготвена на пещ пица и край тях минаваха подпийнали студенти, които си тананикаха фалшиво парчета на Тайлър Суифт. На търговската улица имаше хедшоп, наречен „Страната на чудесата“, пънк-рок салон за красота, наречен „Розовото пони“ и някакво местенце, наречено „Дивите котки“, където се продаваха клинове и чаши с логото на университета. На самия край се намираше бутикът „Клика“.

Итън придърпа надолу козирката на бейзболната си шапка.

— Готова ли си?

Ема кимна, потискайки нервността си. Трябваше да бъде готова. Когато Итън разкопча предпазния колан, я връхлетя прилив на признателност.

— Итън? — Тя го хвана нежно под лакътя и топлината му опари пръстите й. — Просто исках да ти благодаря. Отново.

— О! — Итън я погледна леко объркан. — Няма нужда непрекъснато да ми благодариш. Аз не съм майка Тереза. — Той протегна крак и бутна вратата. — Хайде. Време е за шоу.

Манекените на витрината на „Клика“ носеха авангардни хелоуински маски. Луксозни кашмирени сака, копринени рокли и прозрачни шалове обвиваха телата им. Празните им черни очи се взираха в Ема. Когато двамата с Итън влязоха през входната врата, вътре зазвъняха камбанки.

Огледах бутика, опитвайки се да извикам някакъв спомен. Пред склада бе разпъната голяма маса, отрупана с тесни дънки, тесни камуфлажни панталони, тесни дочени панталони и още по-тесни клинове. На подпрозоречния перваз, като малки войници, готови за битка, бяха подредени ботуши, равни обувки, обувки на токчета и еспадрили. Но нищо не ми просветна; просто най-обикновен бутик от типа, който често посещавах.

Ема се приближи до един от рафтовете и погледна етикета на обикновена бяла памучна тениска. Осемдесет долара? Целият й училищен гардероб струваше по-малко!

— Мога ли да ви помогна?

Ема се извърна и видя висока брюнетка с нацупената физиономия на Меган Фокс и циците на Хайди Монтаг. Когато момичето зърна Итън, лицето й грейна.

— Итън? Здрасти!

— О, здравей, Саманта. — Итън погали с пръсти някаква дреха на масата, но лицето му пламна и той бързо отстъпи назад, когато осъзна, че това са розови дантелени гащички. — Не знаех, че работиш тук.

— Почасова работа. — Момичето отново погледна към Ема. На лицето й се появи кисело изражение. — Вие двамата… приятели ли сте?

Итън погледна Ема и ъгълчето на устата му потрепна.

— Сътън, това е Саманта. Тя учи в „Сейнт Ексейвиър“. Саманта, това е Сътън Мърсър.

Саманта грабна памучната тениска от Ема и я постави обратно на рафта.

— Двете със Сътън вече се познаваме.

Ема изпъна рамене, стресната от тона на Саманта.

— Ъъъ, да — каза тя. — Всъщност се чудех, дали си водиш отчет на продажбите? — В ръката си държеше извлечението от „Амекс“. — Малко съм си надхвърлила лимита на кредитната карта и искам да върна някои неща, които съм купила на трийсет и първи август. — Тя изхихика смутено. — Проблемът е, че не помня кое откъде съм го купила.

Саманта притисна ръка към гърдите си, преструвайки се на изненадана.

— Не си спомняш какво си купила?

— Ами, не. — На Ема й идеше да завърти очи. Ако знаеше отговора, щеше ли да пита? Но тя имаше нужда от помощта на Саманта, затова си прехапа езика и запази хапливия си отговор за папката „Духовитости“, колекция от остроумни и саркастични отговори, които си беше помислила, но не се беше осмелила да ги каже.

— А помниш ли какво си откраднала? — сопна й се Саманта.

— Моля?

— Последният път, когато беше тук — рече бавно и отсечено Саманта, сякаш говореше на дете от детската градина, — ти и приятелките ти откраднахте чифт обеци от ковано злато. Или и това най-удобно си забравила?