Кели Фейвър: Лъжи

Не заради Кълън — заради мен самата, каза си.

Беше облечена с по-дълга пола, обувки с ток и риза, която разкриваше част от деколтето й. Беше хубаво да изглежда добре — нямаше нищо общо с това да привлече вниманието на изпълнителния директор.

Айви вече беше решила, че няма да ходи на закуска, обяд или вечеря със загадъчния мъж, който беше превзел дори сънищата й.

Докато отхапваше от препечената филийка със сладко и отпиваше от чашата с кафе, се замисли за предния ден и факта, че вече не беше девствена. Сексът беше невероятен. В това бе сигурна, въпреки липсата й на опит. Беше й трудно да си представи да е по-възбудена от това — може би беше невъзможно.

Беше изключително привлечена от Кълън Шарп. И кой нямаше да е?

Но отказваше повече да играе странните му и извратени игрички.

И преди си го казвала, напомни си.

„Но този път е различно. Този път знам, че наистина не може да се промени. Кълън Шарп е като прелестна ледена скулптура. Можеш да му се любуваш от безопасно разстояние, но ако се опиташ да го прегърнеш, има опасност да измръзнеш до смърт.“

Тялото му е достатъчно топло, започна да оспорва собствените си мисли. А пенисът му…

— Достатъчно — каза на глас. Стана и остави чашата си в мивката. Беше време за работа и тя бе взела решение.

Може би беше малко разочарована.

Не искаше да се чувства така, но просто не можеше да се спре.

Или по-скоро не можеше да спре да мисли за него.

Кълън Шарп.

Докато Айви стоеше в кабинката си и работеше, установи, че съзнанието й постоянно мислеше за времето, което бяха прекарали заедно, колкото и да бе кратко то. Картините, спомените и ароматът му — всичко беше толкова възбуждащо, че някак си го чувстваше по-реално от бюрото и монитора пред нея.

Сякаш ме е омагьосал, помисли си. Може би самият той щеше да бъде новото хапче, което щеше да разработи — най-пристрастяващият наркотик на пазара.

Мисълта я накара да се усмихне, когато излезе в кратка почивка да си вземе кафе. Но усмивката й изчезна, щом осъзна, че още не й се беше обадил, нито й беше писал.

„Не искаш да го прави. Забрави ли?“

И все пак, ако наистина му пукаше за нея, щеше да се опита.

Към дванадесет без петнайсет най-накрая беше приела, че Кълън нямаше да я заведе на обяд. Не бе получила никакъв намек, никаква дума и й беше писнало да се измъчва.

Айви стана от бюрото, преметна дамската си чанта на рамо и въздъхна дълбоко. Огледа се наоколо и видя Лукас да я наблюдава втренчено. Някак си от това я побиха тръпки — или просто я ядоса.

Защо постоянно ме наблюдаваш, искаше да го попита. Защо постоянно си вреш носа, където не трябва?

Но отново реши, че явно пак си внушаваше нещо, затова се насили да се усмихне и помаха, преди да се обърне бързо и да излезе от кабинката. Нуждаеше се от свеж въздух, да се махне от офиса и да отиде някъде на обяд. Да изчезне от всичко, свързано с Кълън и фирмата му.

Докато напускаше лобито, беше убедена, че ще го види там. Че ще отиде при нея и въпреки протестите й, щеше да настоява да я заведе на романтичен обяд, който щеше да доведе до питиета и след това нямаше да се върнат обратно на работа.

„И после какво?“

Разбира се, най-хубавата част. Щяха да отидат в къщата му за още един рунд с пляскане и любене…

„Искаш това? Наистина ли искаш това?

Разбира се, че не. Просто се занасям.“

— Айви? — извика й отблизо един познат глас, докато вървеше по улицата.

Сърцето й се сви. Кълън бе дошъл за нея. Веднага разбра, че е това, което бе искала наистина, и че се бе заблуждавала с преструвките си, че не й пука за него.

Но когато се обърна, усмивката й помръкна.

Гласът не принадлежеше на мистериозния и влудяващ изпълнителен директор, а на Ксавие Монроуз, конкурентът на Кълън. Мъжът, който я бе поканил на среща, и който й бе дал визитката си вчера.

Вървеше надолу по улицата към нея, изглеждайки спретнат в синия си костюм и златистата си вратовръзка.

След първоначалното разочарование, че този, който бе извикал името й, не бе Кълън, Айви откри, че духът й се приповдига, когато видя Ксавие Монроуз да върви към нея.

Ксавие беше любезен, красив, харизматичен мъж и на всичкото отгоре й се усмихваше. По дяволите! В действителност знаеше как да се усмихва и как да е дружелюбен!

Когато я настигна, Ксавие й се усмихна лукаво.

— Не ми се обади вчера.

— Съжалявам — отвърна тя. — Бях капнала след работа.

— Тоя Шарп е истински тиранин — каза Ксавие и й намигна. — Всички твърдят така.