Лора Лей - Душата на звяра

— Ти си дъщерята на президента, Аманда. Мислиш ли, че твоят свят ще ме приеме толкова лесно? Една Койотска порода, без фамилно име, без образование? Колко време ще мине, преди да започнеш да виждаш това, което всички виждат, и да ме намразиш, заради живота, който започва да се превръща в капан за теб?

— О, бедният Киова! — Аманда изръмжа яростта си. — Толкова ли си изпълнен със саможертва? Или това, с което си изпълнен, са глупости?

Изненадата в него нарасна, както и зрънце забавление.

— Бил съм обвиняван и в двете. — Той сви рамене, сякаш не го интересуваше, въпреки надигащата се в него надежда.

— Мога да разбера защо. — Тя беше зачервена, очите й блестяха от гняв, а тялото й трепереше.

— Защо си тук, Аманда? — без заобикалки, нямаше смисъл да увърта повече. — Тръгнах си и ти дадох това, което искаше. След ада, който изтърпя, за да избягаш от мен, какво друго очакваше?

— Да избягам от теб? Мислиш, че преминах през тези кошмарни изпитания, за да мога да избягам от теб, Киова? — попита Аманда невярващо, като се изправи от рамката на вратата и го погледна с яростно изумление. — Направих това за нас. За всяко дете, което създадем. Смяташ ли, че искам нашите деца да преминат през онова, което ние трябваше да преживеем? Да бъдат захвърлени в блатото от емоции и нужди, които през половината от времето нямат смисъл, а през останалото са нищо повече от вбесяващи? Всичко, което направих, беше заради нас. Не за да избягам от теб.

Киова можеше само да се взира изумено в нея, докато отблъскваше надеждата, докато усмиряваше бликащите емоции, заплашващи да го погълнат.

— Ти искаше да се прибереш вкъщи — напомни й той.

— С теб — извика жената. — Исках ти също да видиш моя живот. Исках да почувстваш радостта от детски смях, да седя с теб вечер и просто да бъдем спокойни. Да ти покажа къщата ми, за която работих толкова усърдно и да ти приготвя вечеря от онези глупави готварски книги, които си купих. Исках да видиш и другата страна, преди да обмислим следващия си ход. Не съм те молила да ме напускаш.

— Значи предполагаш, че мога да чета мислите ти, а? — изръмжа Киова, чувствайки се безсилен. — По дяволите, Аманда, мога да разбера какво искаш ти, колкото мога да разбера и къде една птица ще се изходи следващия път.

Тя примигна на грубия му начин на изразяване.

— Това бе ненужно. — Очите й се присвиха предупредително. — Ти очакваш да чета мислите ти. Да знам всяка една минута какво означава празната маска, която слагаш на лицето си. Щом аз мога да се примиря с това, тогава и ти можеш да се научиш да четеш капризното ми съзнание. Не съм толкова трудна, да знаеш — подигра се тя с женско презрение.

На Киова му се прииска да се изсмее на глас. Искаше да остави усмивката, която изпълваше душата му, да се освободи, но я сдържа, виждайки бурната ярост, с която го гледа Аманда.

Тя беше неговата жена. И не бе избягала от това, не го бе намразила след облекчаването на възбудата.

— Все още не разбираш, нали, Киова? — попита тя тихо и нещастно. — Обичам те. Възбудата не беше просто физическа. С всяко докосване, с всяко противопоставяне, ти вземаше още едно късче от сърцето ми. Аз спрях да се опитвам да го разбера или да го обясня. То просто беше там. След това ти си тръгна, сякаш няма значение. — В думите й имаше гняв, подхранван от болката й — болка, която Киова не можеше да понесе да вижда.

— Не можех насила да ти наложа това — прошепна той и тръгна към нея, като остави юргана на масата. — Не можех да остана и да не те имам, Аманда. Да не те вдишвам с всеки дъх, който поемам. Не разбираш ли това? Трябваше да те пусна да си отидеш.

Той стоеше само на няколко сантиметра от нея, усещаше топлината на близостта й, подушваше не само гнева и възбудата й, но и нещо повече. Нещо сладко и ясно, което сякаш изпълваше въздуха около нея. Любов.

— И сега какво? — попита го тържествено, взирайки се в него, и нерешителност засенчваше очите й. — Не искам да те изгубя, Киова. Не мога да те изгубя.

— Никога не би могла. — Той докосна лицето й нежно и връхчетата на пръстите му се наслаждаваха на допира на копринената й кожа и топлината, която вибрираше от плътта й. — Обичам те, Аманда. С всичко, което съм. С всяка своя частица. С цялата си душа, бейби, обичам те.

Това беше повече от разгонване, повече от биологична или химическа реакция. Беше, както Киова си бе помислил, преди да я напусне, единение на две души. То не трябваше да има смисъл. Не трябваше да бъде красиво или нежно, или мило, и той се съмняваше някога да е имало такова единение. То просто съществуваше.