Лора Лей - Душата на звяра

Слаба усмивка повдигна ъгълчетата на устата й.

— Без извинения, а? — попита тя.

— Без. — Той не вярваше в тях.

— Не бих пропуснала това за нищо на света, Киова — каза Аманда, клепачите й се сведоха сънливо. — Сега искам да се прибера вкъщи… — Краят на изречението прозвуча бавно и неясно, докато сънят я обземаше.

И заспа, след като разби душата му.

Киова се наведе, целуна меките й устни и въздъхна тежко.

— Обичам те, половинке — прошепна той. — Винаги ще те обичам.

След това се изправи и отиде до гардероба. Овулацията бе свършила, щеше да има облекчение за Аманда, поне за известно време. Достатъчно дълго, за да му прости, молеше се той, но се съмняваше в това.

Имаше малко неща за опаковане. Киова не притежаваше много. Пистолетите и ножовете му — инструментите на професията му. Малко дрехи за преобличане, якето му. Успя да опакова всичко в рамките на един час и сега стоеше на стъпалата на верандата и отново гледаше към Даш Синклер.

— Тя забременя ли? — попита той, гласът му бе овладян и спокоен.

— Няма зачеване — Даш скръсти ръце на гърдите си и погледна към чантата на Киова. — Допълнителният хормон изглежда, е нещо като щит — съобщи той. — Според предварителните тестове, може да се използва, за да смекчи ефектите от разгонването. Вероятно обаче ще минат години, преди да сме сигурни. Доктор Грейс не смята, че е успяла да вземе достатъчно, за да постигне някакъв значителен напредък.

Киова кимна мрачно.

— Кажи й, че ако има нужда от мен… когато и да било… аз ще дойда при нея.

— Защо просто не останеш, Киова? — попита го Даш тогава. — Тя е твоята половинка. Знаеш, че никога няма да бъдеш удовлетворен без нея. А и заплахата към Аманда може да не е преминала. Кръвните расисти някак си са успели да изнудят един от агентите на Тайните служби, които я пазят. Той е упоил останалите, така че никой да не може да й помогне.

— Не мога да я принуждавам. — Киова поклати глава. — Това не е нейната мечта, Даш. Моят живот не е онова, което тя иска. Няма да й отнема това. Но ще се уверя, че е защитена. Аз винаги ще я пазя.

Той вдигна чантата си и тръгна надолу по стълбите.

— Киова. Майка ти не се е омъжвала — каза Даш. — Окончателният доклад дойде миналата вечер. Дядо ти те е излъгал. Не е имало брак, не е имало друго семейство. От това, което са открили детективите, тя е прекарала тези години, търсейки теб и баща си. Не вярвам, че е се отказала доброволно от теб. Детективите казват, че за период от година и половина, Джоузеф Мълиган и дъщеря му са изчезнали. Когато жената се е появила отново, тя е търсела баща си. Мисля, че той те е отвлякъл, след като е научил какво се е случило.

— Това вече няма значение. — Киова сви рамене, стараейки се да запази изражението си празно, а болката — вътре в себе си. — Всичко приключи и те са мъртви, Даш. Всички. Кажи на Аманда сбогом вместо мен.

И си тръгна. Всяка стъпка беше тежка. Всяка крачка, която го отдалечаваше от колибата, беше още един нож в сърцето му. Той щеше да дойде при нея, но само тогава, когато й беше нужен. Нямаше да й налага насила нищо повече от това, което вече бе. Щеше да я остави да изживее мечтата си, а той щеше да мечтае за това, което би могло да бъде.

Планините на Колорадо

Колибата не беше толкова голяма, колкото си спомняше. Киова пристъпи в мъждивата светлина на дървената постройка и се загледа в малката всекидневна с погледа на мъж, а не с омразата на едно дете.

Телевизорът още беше на стената, колекцията дискове с филми бяха подредени около него. Имаше десетки дискове. Дядо му, Джоузеф Мълиган, не се бе скъпил в образованието, което бе искал да даде на Киова. На стените имаше рафтове с книги, които сега бяха покрити с мъждив, фин прах, както и цялата стая.

От едната страна беше банята — една малка кабина с душ и тоалетна. Беше тъмна и натежала от потискаща тишина. До нея се намираше спалнята, която Киова никога не бе използвал. От мястото, където стоеше, той можеше да види леглото. Тесните му очертания бяха цели, все още идеално застлани с тънкия чаршаф, който го покриваше през годините, в които момчето бе живяло там. Само.

Киова премина през стаята, без да обръща внимание на следите, които оставяше по прашния под, и влезе в кухнята. Един стол стоеше под малката масичка в ъгъла. Печката и хладилникът, разделени от мивката, бяха до другата стена. Шкафът се намираше на същото място, където винаги е бил, по-тъмен и по-малък, отколкото си спомняше.