Лора Лей - Душата на звяра

Младият мъж отиде до него, отвори скърцащата врата и се загледа във вътрешността.

Юрганът беше там, все така идеално сгънат, какъвто си беше и когато го постави на рафта. На долния рафт имаше една консерва боб. На друг — няколко списания. Беше толкова празен, колкото беше и самото му детството. Толкова празен, колкото и сегашният му живот. Да остави Аманда бе най-трудното нещо, което бе правил през живота си.

Той се протегна и докосна юргана. Усети топлината, която бе усетил и като дете, когато дядо му го бе захвърлил към него. Толкова много гняв. Дядо му го бе мразил с такава сила, че все още имаше властта да го кара да страда за щастието, което не бе изживял.

Дали майка му го бе търсила в деня, в който бе умряла? Киова предположи, че е възможно. Смътно си спомняше времето преди дядо му да го доведе в колибата. Джоузеф го местеше много, винаги пътуваха. Винаги влизаха и излизаха от града под прикритието на нощта.

Разследването на Киова през годините, докато търсеше някакви други роднини, беше изкарало на бял свят изненадващи факти за този човек. Религиозен фанатик. Той беше един човек, който Киова често мислеше, че щеше да се впише идеално в кръвните расисти.

Породата поклати глава уморено. Беше прекалено късно за отговори. Мистерията за това защо майка му го бе оставила на грижите на Мълиган вероятно винаги щеше да го преследва. За толкова много години, Киова смяташе, че тя е намерила щастието, че е изтласкала него и съществуването му в дъното на съзнанието си и че никога не си е направила труда да мисли за детето, което й е било вкарано насила.

Той се протегна и повдигна юргана от рафта, сложи го под мишница и се обърна да излезе от стаята. Завъртя се и спря рязко, когато се изправи лице в лице с Аманда.

Бяха изминали почти две седмици, откакто я бе видял за последно. Нощите бяха изпълнени със студена празнина, която чувстваше, че го поглъща. Самота, каквато никога не бе познавал, дори през детството си, го разяждаше.

Тя бе облечена така, както често я бе виждал, преди да бъде принуден да я спаси и да се чифтоса с нея. Стройните й крака бяха обвити от дънки, а пълните й гърди бяха покрити с тежък кремав пуловер, чиято свободна материя падаше покрай бедрата й. Дългата й красива коса се лееше около нея, по-гъста и по-копринена на вид, отколкото той си спомняше.

— Могъщият Киова — каза тя тихо, като се облегна на рамката на вратата. — Доста труден си за залавяне.

Аманда беше ядосана. Киова можеше да го подуши в свежия въздух, който изпълваше колибата.

— Как попадна тук? — попита я той, вместо да отговори на коментара й.

— Даш ме докара със самолета, когато получи известие, че си бил забелязан в Денвър — отговори Аманда спокойно, въпреки че ръцете й бяха стиснати в юмруци, когато ги скръсти пред гърдите си. — Той те издирва, откакто се събудих.

— Това не обяснява защо си тук. — Той можеше да мине покрай нея и да продължи мрачното съществуване, което приемаше, че лежи извън вратата на колибата, но вече си бе тръгнал от нея веднъж и не бе достатъчно силен да го направи втори път.

Дори ядосана, уханието й се обвиваше около сетивата му и го правеше гладен за нея със сила, която все още продължаваше да го изумява.

— Татко искаше да се запознае с теб — най-сетне каза Аманда. — След празненството по случай приемането на Закона за породите, той искаше да ти благодари, задето си ме спасил. Беше разочарован.

Киова изсумтя при думите й.

— Значи той не знае истината.

— Не. Не цялата — потвърди тя, като въздъхна дълбоко. — Защо си тръгна по този начин? Без да се сбогуваш?

— Не бих бил в състояние да си тръгна, ако се бях сбогувал, Аманда — отвърна най-сетне Киова рязко. — Направих най-доброто, което можах. А ти не трябваше да ме последваш така. Беше достатъчно трудно да ти върна живота обратно. Трябваше да го вземеш и да побегнеш.

— Това ли направи ти? — Тя изви вежди подигравателно. — Върна ми обратно живота? Не знаех, че някой ми го е отнемал.

Той стисна зъби, долавяйки умишления сарказъм в думите й.

— Това не е животът, който ти искаш, Аманда — отсече той. — Ти искаше да се прибереш вкъщи, обратно към мечтите си.

— А ти не можеш да бъдеш част от тях, така ли? — О, да, тя беше ядосана. Уханието на гнева й изпълни въздуха като взрив от топлинна енергия. — Да притичваш от една адска дупка към друга е по-важно от това да отхвърлиш живота, който може да направи и двама ни щастливи?

Киова я погледна учудено, преди да поклати объркано глава.