Лора Лей - Да обичаш Порода

С всяка добавена част той преглеждаше оръжието за недостатъци или слабости.

Тя изучаваше внимателно съсредоточеното му изражение, докато работеше на малката маса в хотелската стая, която най-после бяха наели. Лицето му бе спокойно, съсредоточено и сдържано. Веждите му не бяха смръщени и гневът вече не стягаше устните му.

Когато почисти и провери собствените си оръжия върху второто легло в стаята, тя си помисли, че вероятно има части от Ланс, които не познава толкова добре, колкото би трябвало. Части, които вероятно би се бояла да опознае.

Той беше мъж с много пластове и безкрайно търпение. Никога не бе срещала по-търпелив мъж и все пак с толкова вътрешна сила, каквато притежаваше той. За разлика от мъжете породи, Ланс не потискаше доминантността и силата си. Той ги използваше, когато се наложеше, комбинирайки ги с ледена логика или търпение, сигурен че така ще постигне резултатите, които ще му гарантират постигането на това, което търси. И все пак той не чувстваше нужда да впечатлява когото и било с доминиращата си натура.

За разлика от Джонас, Ланс не играеше игрички, не манипулираше и не заплашваше. Като вятъра, щом не можеше да мине през нещо, той го заобикаляше или го разнищваше пласт по пласт. За първи път виждаше напълно воина, който досега го беше зървала само бегло. В лицето му, в напрегнатите му мускули и хладния непроницателен поглед в сините му очи, докато подготвяше оръжието си, тя видя мъж, който не би се поколебал да направи последната стъпка, ако почувства че е нужно.

Това изпрати странна тръпка на възбуда из тялото й. Убедеността, че в някои случаи, вероятно в повечето случаи, той е по-силен от нея, по-силен от Породите, които тя познаваше. Той бе мъж, който разбираше и вярваше в законите на земята. В справедливостта. Но също така бе мъж, който разбираше, че тези закони имат своите ограничения.

Тази нощ неговите закони и неговата справедливост не съществуваха. И тя съжаляваше за това. Не бе искала да го повлича в света си.

Откъсвайки поглед от него, тя приведе глава, съсредоточавайки се върху собствените си оръжия и върху подготовката за предстоящата нощ. Едва се бе съмнало. Пътуването от Броукен Бът до Ийст Парк бе минало по график. Разбира се, факта, че вятърът сякаш побутваше джипа им, бе помогнал доста. Ланс бе нарушил всички ограничения на скоростта и бе шофирал със спокойна ефективност, която я бе изнервила.

Беше говорил малко. Погледа му бе свиреп, а изражението безизразно. Дори бяха закусили преди да си вземат стая и в мига щом затвори и заключи вратата след тях, той бе взел металното куфарче и бе започнал да сглобява пушката.

Хармъни бе последвала примера му, започвайки със собствените си ритуали преди битка. Но сега всичко бе различно. Тя потърси вътре в себе си онова ледено ядро, заради което бе наречена Смърт, и осъзна, че то вече не съществува. Вместо да чувства изгарящата жажда за отмъщение вътре в себе си, сега тя усети само съжаление.

Емоциите се надиха в нея, завихриха се в гърдите й, карайки я да се чуди как успява да диша без да я задушат. Сякаш след чифтосването нещо вътре в нея се бе променило; частта от нея, която бе толкова важна и която я бе карала да убива с такава лекота. Тази част сякаш сега… липсваше.

Тя поклати рязко глава, мръщейки се, докато опитваше да намери смисъл в мислите си. Нима умението да обича е било винаги част от нея? Никога не го бе усещала преди, никога не бе изпитвала нужда да обича, докато не срещна Ланс.

Оставяйки настрани пълнителите, които държеше, тя притисна ръка към корема си, а пръстите й неусетно го погалиха. Бебе. Какво трябваше да прави с едно бебе?

Но ръцете й копнееха да го прегърнат. Затваряйки очи, тя помисли, че ще види мъничко личице с черната гъста коса на Ланс, ще види целият свят в тъмносините му като нощ очички. Вероятно малко момченце, което ще знае какво е да се смее.

Ледена тръпка премина през тялото й щом отвори очи и стана от леглото. Защото не бе видяла тази спокойна картина, която желаеше, а лабораториите и бебешки плач, който отекваше между студените каменни стени, докато бебетата плачат за внимание, а в писъците им се долавя отчаяна нужда от топлина.

Малки личица изкривени от гняв; очи, гледащи света с наранена ярост, на които отговарят единствено виковете и плача на другите, споделящи тяхната съдба.

— Обикновено толкова ли си изплашена преди работа? — Гласът на Ланс проби кошмарните спомени от миналото и тя се обърна, за да го погледне. — Трябва да тръгваме.