Лора Лей - Да обичаш Порода

Един рязък, силен тласък го изпрати до самите й дълбини. Изгарящ, нажежен до бяло екстаз я връхлетя, когато тя усети как плътта й се опитва да се разтегне, да се приспособи към размера на пениса, който я пронизваше. Погледа й се замъгли, въпреки че очите й останаха отворени, насочени към огледалото, опитвайки се да се фокусират.

— По дяволите, да. Точно така, движи бедрата си.

Движеше бедрата си? Наистина. Хармъни го усети сега, извиваше се към него с леки, кръгообразни движения, които галеха плътта му и караха вагината й да потръпва от удоволствие.

— Да, скъпа, поеми ме точно така. Продължавай по този начин и ще ти дам точно това, от което се нуждаеш да охлади огъня, докато стигнем до леглото ми.

Тогава се раздвижи, бавно се отдръпна, после се плъзна напред, тласвайки се в нея, погали чувствителните нервни окончания и я запрати по-дълбоко във вихрушката от удоволствие, която разтърси цялото й същество.

Хармъни изгуби себе си. Усети как се случва, слоевете защита, които бе изградила между себе си и света се разпаднаха под неговата власт. Нищо на този свят нямаше значение, освен това. Този мъж, неговото докосване, неговата страст, пенисът му, изпълващ я, докато тя не бе сигурна, че не може да поеме повече.

Но пое повече.

Ланс я обладаваше като човек, който властва, който предявява претенции за притежание. Едната му ръка стискаше колана й, придърпваше я назад по твърдия член, движейки се в нея по-дълбоко и силно, с всеки тласък, докато тя не започна да се стяга.

— Да, скъпа, стегни се, точно така. Засмучи пениса ми със сладката си вагина. Точно така, любима. — Гласът му бе дълбок, замаян, удоволствието го изпълваше, както изпълваше и нейните накъсани викове, приглушени от топката на устата й.

Тогава равномерният, твърд ритъм, се засили. Зад нея, дишането на Ланс се накъса и стана още по-тежко, стаята се изпълни с мириса на сила и страст, когато започна да я обладава с резки, енергични движения. Тласкаше се във вътрешността й, като я държеше здраво за собствения й колан. Тогава Хармъни усети как света се разпада около нея.

Тя трепереше. Разтърсваше се. Не можеше да стои стабилно на краката си, не можеше да се бори с урагана, бушуващ вътре в нея. Вълнение. Усещания. Те се сблъскаха и изгориха съзнанието и тялото й, и тя се загуби в него.

Оргазмът, който я връхлетя, я унищожи. Усети как краката й омекват, гърбът й се изви бурно, когато тя се изопна, за да изкрещи от изгарящото разкъсващо удоволствие. То я прониза като яростна светкавица, експлодира в утробата й и разтърси тялото й, когато усети Ланс да се стяга зад нея.

Секунда по-късно, той се наведе над нея, зъбите му се сключиха на рамото й и я ухапаха, както тя бе ухапала него. Първият пулс от сперма започна да изпълва жадната й вагина. Силни, отчаяни струи изгаряща топлина, които се изстреляха към входа на утробата й, заляха я с агонизиращо удоволствие и я запратиха в още един отчаян, ослепителен оргазъм.

Хармъни сега беше само топка от усещания. Трепереше в ръцете на Ланс, извиваше се от спазмите, които я издигнаха по-високо, след това експлодира в нажежена до бяло мъгла от екстаз.

Беше загубена. Смъртта не съществуваше. Имаше го само това. Това ослепително удоволствие и чистото усещане, вълнение и отчаяние, които пронизаха душата й. Далечна част от нея осъзна, че падналите щитове, защитите, на които бе разчитала през целия си живот, се разпадат на прах. И Хармъни, старата и новата, се срина немощно в ръката, която я държеше сигурно, и се отдаде на това, което природата бе планирала от самото начало. На половинката си.

Хармъни не бе в състояние да оправи дори собствените си дрехи. Ланс й помогна да се облече, след това нежно свали белезниците и топката от устата й.

Хармъни избягваше погледа му, държеше главата си наведена, а тялото й още се разтърсваше от тръпки. Това не бе жената, която наричаха Смърт. Жената, която трепереше под докосването му, не бе убиецът, описан в досието, което Брейдън му бе дал.

Ланс я отнесе до дивана в офиса, след това оправи и своите дрехи, отиде до бюрото си и вдигна предавателя. Постави го на ухото си, натисна бутона за вътрешна връзка в офиса и зачака Лени да вдигне.

— Бланшар. — Гласът на другият мъж бе тих, когато отговори на повикването.

— Лени, ще се измъкна през задния вход и си тръгвам към къщи. Ще бъда там, ако изникне нещо важно.

— Разбрано, шерифе. Всичко е доста тихо за сега — отговори Лени. — Но Алонзо отново лае из града, опитвайки се да предизвика проблеми.