Лора Лей - Да обичаш Порода

Хармъни поклати глава отново, когато Ланс се насочи към удобния шкаф от другата страна на стаята. Отвори вратите и извади една нова кожена топка с ремъци за запушване на уста от целофановата й опаковка и се обърна отново към нея.

Очите й се разшириха, когато погледа й попадна на ръцете му. Ланс се ухили порочно.

— Малък подарък от една от извратените ми братовчедки. Тя смята, че трябва да ги държа тук, в случай че искам да си поиграя по време на работа.

Хареса му лекото смръщване на челото й, както и проблясъка на ревност в очите й. Да, това му хареса много. Влезе в банята, намираща се до шкафа, изми бързо гуменото приспособление, после го подсуши и се върна обратно в стаята.

— Ти си луд, ако си мислиш, че ще ти позволя да ми запушиш устата — озъби се Хармъни.

— Може би искаш хората ми да те чуят как крещиш? — Мъжът изви вежди любопитно. — На мен не ми пука, но ти ще трябва да работиш тук, след като се справим с това, скъпа.

— Не.

— Бих могъл също и да ти сложа белезници. — Той извади старомодните метални белезници от шкафа и ги разклати към нея.

Дъхът й секна, а ръката й се притисна по-силно към корема й.

— О, харесва ти идеята, нали, скъпа? — каза напевно, виждайки как погледа й става по-горещ, по-гладен…

О, да, би могъл да започне да харесва това чифтосване. Имаше чувството, че Хармъни никога няма да допусне да стигне до там, да му остави толкова контрол над нея в друго отношение. Беше чел досието й, бе разбрал за щитовете, които бе изградила около себе си. Щитове, които бързо се рушаха пред нуждите на жената.

— Ето така, котенце. — Ланс се придвижи зад нея, бавно дръпна едната китка към кръста й, след което хвана и другата и щракна белезниците около тях.

Хармъни се сепна от звука и потръпна в прегръдката му, а от гърлото й излезе тихо скимтене.

— Знаеш ли какво ще направи тази топка на устата ти? — Той се наведе по-близо до ухото й, докато я насочваше към тъмната баня. — Ще улови всичкия сладък афродизиак, който се излива от езика ти в устата ти. Той ще потече в твоето тяло като лава и ще те направи по-гореща от ада.

Принуди я да спре пред малката мивка.

— Това не е добра идея — прошепна жената пресипнало, поглеждайки нагоре към него. — Не прави това, Ланс. Не мога да се боря с теб. Не е честно, когато не мога да отвърна на удара.

— Но, скъпа, това не е битка. — Ланс наведе глава, докато устните му не достигнаха нейните. — Хайде сега, дай ми от сладкия си вкус. Накарай ме да полудея колкото теб.

Хармъни се опита да се съпротивлява, да го отблъсне. Но как можеш да устоиш на нещо, което не разбираш? Слабостта към един мъж, която няма смисъл. Тя се опита да убеди сама себе си, че е заради онова разгонване, за което той и Брейдън бяха говорили по-рано. Но част от нея знаеше по-добре. Знаеше, че дори без разгонването, съпротивата срещу Ланс щеше да е битка, която тя не можеше да спечели.

Така че когато устните му докоснаха нейните, сетивата й пламнаха и волята й рухна. Устните й се разтвориха пред невероятната нежност на докосването му, ласките на езика му. Леките, кратки целувки я накараха да се извие към него, копнееща за още, а ръцете й се свиха в юмруци зад гърба й.

Нима бе полудяла да му позволи да я окове така? Искаше да го докосне.

— Спокойно — прошепна той до устните й, когато тя се напрегна да се доближи. — Всичко е наред, скъпа. Само след минута ще имам цялата ти сладка целувка.

Отпи още веднъж от устните й, а езикът му ги облиза, докато нейният не го последва. Тогава той го направи. Преди Хармъни да се досети за намерението му, Ланс притегли езика й в устата си, устните му се сключиха около него и той я целуна дълбоко и силно, изсмуквайки сладкия вкус на хормона от малките жлези.

Удоволствието бе неописуемо. Хармъни се потриваше в него, опитвайки се да облекчи болката в зърната си, във влажните гънки на женствеността си. Беше в пламъци и изгаряше все по-силно с всяка секунда.

— Господи, вкусът ти — прошепна Ланс. — Ела тук, нека да приглушим очарователните ти викове. Аз съм дяволски властен човек. Малките ти викове са само за моите уши.

Той пъхна малката гумена топка в устата й и завърза каишките. Хармъни бе с белезници и със запушена уста, безпомощна пред него. Смъртта никога не е била безпомощна. Но не Смъртта стоеше пред него, осъзна тя. Беше Хармъни. Жената, която никога не е била жена.

— О, това е прекрасно. — Усмивката му беше напрегната и измъчена, ръцете му вдигнаха затъкнатата в панталоните й риза и я изтеглиха над гърдите й. — Но, скъпа, това е произведение на изкуството.