Лора Лей - Да обичаш Порода

Усети чувството, така непознато досега, да експлодира в съществото й, докато не остана нищо друго, освен ужасяващата представа какво ще се случи с всяко нейно дете.

— Джонас. Той трябва да спре това. — Тя скочи на крака и се олюля, преди да успее да се изправи и да се втурне към вратата.

— Хармъни, почакай. Не можеш да тръгнеш след него. — Ланс я улови през кръста и я дръпна да спре, а тя започна да се съпротивлява с ръмжене. — Хармъни, по дяволите. Той си отиде. Знаеш, че го няма.

— Не — изкрещя жената, като се освободи от него и се обърна рязко. — Не. Той не може да си отиде. Трябва да оправи това.

Ланс я гледаше, погледът му бе пълен с болка. Гръдният му кош се надигаше и спускаше с вдишванията му. Хармъни се разпадаше отвътре. Тя го знаеше. През целият си живот не бе познавала болка толкова силна, толкова ослепителна, като тази, която връхлиташе съществото й сега. Дете. Не можеше да има дете, защото никога не би могла да го запази.

— Ти не знаеш каква съм аз, Ланс. — През тялото й преминаха тръпки, докато се взираше в него ужасено.

Щеше да бъде прокълната. Джонас най-сетне бе намерил начин да я унищожи. Бавно. Болезнено. Трябваше да го убие, когато имаше възможност преди десет години.

Той беше неин брат. Кръвен брат. Двамата споделяха майката, която тя бе убила. И сега той щеше да види нейното дете унищожено. Дете, което никога не бе възнамерявала да има.

— Не мога да го направя — прошепна Хармъни нещастно. — Пусни ме, Ланс. Ще си тръгна. Не ме интересува какво направи той…

— Той ще я убие, Ланс.

— Млъквай! — Тя се обърна към Брейдън и веднага забеляза, че е застанал до вратата. Нямаше начин да избяга от там.

— Ако погубиш себе си, погубваш и половинката си, Хармъни — каза остро Брейдън, златистите му очи се присвиха към нея. — Видях желанието ти да застанеш между него и Джонас. Ти се страхуваше за него. Беше решена да го защитиш. Ако избягаш от него, ти го осъждаш на същата агония, която ще изстрадаш и ти. Не си сама в това.

— Аз винаги съм сама — изръмжа тя към него. — Има причина да ме наричат Смърт.

— Ами ако вече си бременна? — попита Ланс тихо. — Би ли ми отказала правото да защитя детето си? И повярвай ми, Хармъни, мога и ще защитавам както половинката, така и детето си.

Той наистина вярваше, че може да го стори. Хармъни усети мъчителното ридание, което стегна гърдите й, когато безнадеждността я изпълни.

— Няма сила на тази земя, която да защити мое дете — каза презрително. — Ти не разбираш. Не знаеш за животите, които съм отнела, за кръвта, която съм проливала или за чудовищата, които ще нападнат. Няма начин да се спаси никой от нас сега.

Ланс видя изкривеното й от болка лице, повдигнато към него. Страх изпълваше очите на една жена, чието досие посочваше, че тя не познава страх. Не, не беше страх, беше пълен ужас, и той порази душата му.

Въздухът бе натежал от нейната болка, виеше в ухото му като далечен писък, изпълнен с мъка. Хармъни бе измъчена. Ланс го виждаше в изражението й, в сълзите й. В объркването й, докато изтриваше влагата от очите си.

Нуждата да я защити, да я успокои, се надигна в него като приливна вълна. Беше повече от просто нужда, беше импулс, инстинктивна реакция към болката, която я разкъсваше.

Мисълта за дете и за жена, която да го допълва, не можеше да го съкруши. А защитата на това дете и тази жена щеше да бъде основната му цел.

— Брейдън, можеш ли да се свържеш с Ели без знанието на Джонас? — Ланс не сваляше очи от Хармъни, докато говореше.

— Това би било доста лесно — отговори Брейдън.

— Докарай я тук за изследванията, които трябват за Хармъни. Искам тази хормонална терапия. Доведи я бързо.

— Ученият на Джонас? — Въпросът на Хармъни накара погледът му се върне на нея.

— Тя е учен на Породите — поправи я Ланс. — Оглавява отдела, който работи върху феномена на чифтосването.

— Тя ми взе кръв и проби от слюнка, когато бях в Убежището…

— Не си била в Убежището — изръмжа Брейдън. — Изтеглих досието ти тази сутрин. Джонас би трябвало да те регистрира.

Ланс видя как устните й се извиха в горчива усмивка.

— Това е една малка хубава подземна килия, която се намира под основната сграда за задържане — каза тя меко, сарказмът засили лекият френски акцент, който не бе забелязал миналата нощ. — Бях там две седмици, Брейдън, докато твоята Ели ме бодеше и мушкаше. Бях измъкната през нощта и натоварена на хеликоптер от Карлсбад. Консултирай се с безценната ти Ели и да видим дали тя ще каже истината по-добре от Джонас.