Елизабет Адлър - Изплъзващи се образи

Тъмните очи на Харисън срещнаха нейните с малко тъга.

— Нашата кухня никога не е била такава — каза той. — Беше много голяма, покрита с теракота и бяла, винаги чиста. Имахме готвач от Франция, който приготвяше чудесна храна за вечерните гости на родителите ми, но нямаше време да изпече сладки за малкото момче.

Джеси-Ан се опита да си представи спокойния и властен мистър Ройл като малко момче, но не успя.

— Това нямаше чак толкова голямо значение — призна той, когато тя му се усмихна съчувствено. — През повечето време бях на училище, не вкъщи. Летата прекарвахме в Кейп, а по-късно — в чужбина.

Образованието си получил първо в обикновено основно училище, а после в гимназия и накрая — бизнес степен в Харвард. Каза й, че е евреин, че се е женил веднъж, но съпругата му умряла млада и че има син почти на възрастта на Джеси-Ан (всъщност Маркъс беше още едва на осемнайсет). От време на време имал и други връзки, но нито една толкова сериозна, че да замести Мишел, негова любима още от детството и майка на сина му. Сега живеел в огромен мансарден апартамент на Парк авеню с майка си и със сина си Маркъс.

— Ето — каза най-накрая, — сега знаеш всичко.

— Всичко? — запита Джеси-Ан изненадана.

— Всичко за мен — миналото ми, кой съм…

— О, не. Едва ли — каза тя замислено, — но аз може би сама ще открия. — Отпивайки от превъзходното шампанско, което беше поръчал, тя се проклинаше, че е така привлечена от него. Той беше наистина много богат, беше евреин и живееше с майка си! Какъв шанс, въобще, имаше тя? Трябва да се концентрира върху това да получи работата, а не да гледа като хипнотизирана топлите му кафяви очи, гладко избръснатите бузи, арогантната извивка на устните му. — Мистър Ройл — каза твърдо, макар дотогава да го беше наричала Харисън, — трябва да говорим за работа. Все пак, дойдох на рекламно прослушване за „Ройл Гълс“. Мисля, че трябва да ви запитам дали има шанс да получа работата. Тя е много важна за мен. Много, много важна.

— Джеси-Ан — каза тихо Харисън, като хвана ръката й, — не би ли обмислила възможността да се омъжиш за мен, вместо да работиш?

Тя така се стресна, че изля шампанското върху полата си и той се наведе усмихнат към нея, за да попие течността от бедрото й с носната си кърпичка.

— Разбира се, няма защо да бързаш с отговора — увери я. — Имаме време. Много време, през което ще можеш да ме опознаеш по-добре и да решиш. — Стискаше здраво ръката й в своите. Тя се изчерви силно, когато срещна погледа му. — И знаеш ли какво, Джеси-Ан, ти ще получиш работата за „Ройл Гълс“, дори да откажеш да станеш мисис Ройл.

— А ако кажа „да“? — запита тя, замаяна от предложението му.

— Няма да работиш повече като модел, ще бъдеш моя съпруга.

Виждаха се всяка вечер в продължение на две седмици. Само лекото докосване на ръката му, мълчаливото му присъствие до нея в колата с шофьор, само косите му погледи в тъмнината на театъра бяха достатъчни, за да омекнат коленете й. Нежната му целувка за „лека нощ“, когато я оставяше пред вратата й — целувка, която гореше от едва сдържана страст — я оставяше без дъх. Тя се питаше какво ли щеше да бъде, ако той я целунеше истински и дори… ако отидеха по-далеч… ако той я любеше.

Харисън Ройл не беше човек, който по правило се ръководи от инстинкта си, но когато Джеси-Ан беше влязла през вратата на заседателната зала с развяваща се руса коса, която приличаше на слънчева светлина в мрачния следобед, той се почувства странно откъснат от ежедневните си навици и занимания. Пламъкът на младостта й докосна сърцето му. Да, младостта й беше заразителна. Само да я гледа, да бъде с нея, да чува говора и смеха й беше достатъчно, за да се чувства така, както не беше се чувствал от смъртта на Мишел. През последните десет години живееше и дишаше единствено заради работата си. Джеси-Ан беше самият живот — тя беше земна, олицетворение на домашния уют. Той дори й каза, че въпреки блясъка си, тя все още е така свежа и невинна, като че ли никога не е напускала Монтана, и точно затова я обича.

Харисън й разказа всичко за живота си, за бизнеса си, за домовете си на Парк авеню, в Кейп Код и на Бахамите. Разказа й за майка си и за сина си, но нито веднъж не спомена мъртвата си съпруга, Мишел. Каза й, че я желае, че я обича, че я обожава, че никога вече няма да й се наложи да работи, защото той ще се грижи за нея. И че, разбира се, ще имат деца, за които тя ще трябва да се грижи.

Всяка сутрин се обаждаха от агенцията на Джеси-Ан и оставяха съобщения на телефонния й секретар. Съобщения, на които тя не отговаряше. За първи път в живота си Джеси-Ан забрави работата си. В края на третата седмица, когато трябваше да е в Париж и да показва последната модна колекция, тя отиде с него до Флорида с частния му самолет. Венчаха се в малко градче, където никой не ги познаваше и на никого не му пукаше за тях, с изключение на приятния човечец от службата и усмихнатата му секретарка, която беше единственият им свидетел. После отидоха в дома на Харисън на остров Елутера за медения си месец.