Елизабет Адлър: Изплъзващи се образи

— Мис Паркър — каза той, без да се усмихва, — радвам се, че намерихте време да се срещнете с нас. Знам колко сте заета.

Харисън Ройл беше на четирийсет и една, висок, с побелели вече слепоочия, безупречен в тъмния си делови костюм. Цялата му външност притежаваше онзи неуловим, но характерен за много богатите, блясък. Имаше тъмни очи и проницателен поглед, който, както се стори на Джеси-Ан, проникна до дълбините на душата й. Тя също го погледна. Сърцето й биеше толкова силно, че се уплаши да не би той да го чуе. Не беше се чувствала по този начин от онзи ден, когато беше на шестнайсет години и Ейс Макларън разкопча копчетата на блузата й на задната седалка на „Мустанга“ след големия мач на гимназията, в която беше успял да спечели три точки. Четири, ако се броеше и самата тя. Така беше заявил той, макар това да не беше вярно.

Харисън се върна на мястото си начело на масата.

— Моля, донесете кафе за мис Паркър — нареди той. — Или може би предпочитате чай?

Секретарката забърза да изпълни нареждането му.

— Мисля, че бих предпочела кафе без кофеин, ако имате — отговори тя, а погледът му отново се насочи към страниците с бележки, които лежаха пред него.

Джеси-Ан седя мълчаливо и скромно в продължение на половин час, в който Стю Стансфийлд и неговите изпълнителни директори обсъждаха снимките й, достойнствата й, външния й вид, стила й, като че ли тя не беше там. Харисън Ройл слушаше, без да показва интерес.

После, като погледна часовника си, той се изправи.

— Благодаря ви, господа — каза. — Мисля, че чух достатъчно. — Те прибраха бележките и снимките и го погледнаха с очакване, готови да чуят одобрението му. — Джеси-Ан — каза той и името й прозвуча някак по-нежно от неговите уста. — Джеси-Ан, всички тук обсъждаха вашата работа и говореха за таланта ви. Моля ви, ще обядвате ли с мен? Така може би поне един от нас ще успее да ви опознае.

Усмивката й озари цялата стая. Само след секунда вече беше станала от стола, пригладила полата над стилните си бедра и взела чантичката си под мишница. Водена от Харисън Ройл, тя излезе от стаята, като остави най-влиятелните хора в рекламата слисано да възклицават от изумление.

Обядваха на Двайсет и първа улица. Погледът му не слизаше от лицето й, докато тя се хранеше. Обичайното за нея меню беше салата и пилешко месо. Нищо не можеше да смути апетита й, дори втренченият поглед на кафявите очи на Харисън. Неговите въпроси нямаха нищо общо с евентуалната работа на Джеси-Ан за „Ройл“. Той искаше да знае повече неща за нея самата — откъде е, как е успяла да се справи с натовареността и напрежението да бъде тийнейджърски модел, как се е справила със славата, подробности за живота й далеч от семейството. Сега, като се замислеше, виждаше, че всъщност много малко хора се интересуваха от нея. Те просто искаха да платят и да получат външния й вид. Дори любовниците й се интересуваха само от външността й. Понякога Джеси-Ан подозираше, че те се радват повече на възможността да се покажат с нея на публично място, отколкото да бъдат сами с нея в леглото. И тогава тя се превръщаше в нещастната Джеси-Ан, която за пореден път търси любов.

След обяда се разходиха по студените сиви улици на Манхатън, които изведнъж й се видяха златисти и топли. Пред „Плаца“ Харисън спря до редицата чакащи файтони. Погали по врата един спокоен черен кон и протегна ръка към нея.

— Ще се повозим ли? — запита със смях.

Завити топло и удобно в кожени наметки, те поеха по същия стар маршрут из Сентръл парк, по който поемаха и влюбените двойки. Само че те не бяха влюбени, въпреки че той държеше ръката й. Джеси-Ан не можеше да реши дали просто изразява приятелските си чувства или мисли, че това е правото на шефа — ако наистина щеше да й възложи работата за „Ройл Гълс“. А моментът не й се струваше подходящ да повдига този въпрос.

Същата вечер отидоха заедно на театър, а после — на вечеря в прекрасен, слабо осветен и изискан френски ресторант. Този път Джеси-Ан задаваше въпросите. Също като нея, Харисън май не беше свикнал да говори за себе си, но й каза, че е внук на основателя на „Ройлс“. Че сега имат трийсет магазина в цялата страна, както и каталог, който се разпространява по пощата и който има по-големи заслуги за бизнеса им от всичките им магазини, взети заедно.

— Спомням си, че веднъж мама поръча завеси за кухнята по вашия каталог — каза му тя с усмивка. — Наричаха се „кафе-завеси“. Бяха на червени и бели карета и се окачваха на специални релси, за да образуват къдри в горната си част. Мама е отлична готвачка — добави тя. — Все още си спомням приятния аромат в кухнята ни, който ме посрещаше, когато се върнех от училище. Домашни сладки и хляб, и винаги нещо вкусно за вечеря. И вашите завеси.