Елизабет Адлър - Изплъзващи се образи

Мислеше, че отдавна е намерила начин да се отърве от тях. Старата пишеща машина, винаги чакаща на бюрото, досега беше изпълнявала целта си. Но напоследък миналото се промъкваше неканено в мислите й — дори когато беше на работа — и пречеше на единственото нещо, което й доставяше удоволствие — единственото, което можеше да върши добре. Да бъдеш продавачка в книжарница не беше точно представата за забавление, но след като „болестта“ на майка й я беше накарала да промени плановете си за постъпване в колеж, Лоринда беше намерила в книгите чистата страст на живота си. В математиката имаше студена логика, а такава липсваше в объркания всекидневен живот. Тя беше сигурна, че може да се превърне в един от математическите гении в света, ако беше успяла да продължи образованието си. Но не успя. И то заради Джеси-Ан.

Беше правила плановете си извънредно внимателно през изминалите години, подготвяйки почвата. Не че беше сигурна как ще стане всичко, но поне беше положила началото, като беше приела да работи заедно с бащата на Джеси-Ан в „Газет“, който се отпечатваше в Спринг Фолс. И беше станала незаменима, защото наистина беше добра в работата си. И когато мисис Паркър я беше поканила на кафе, тя беше успяла да се представи като „самотната и героична Лоринда, която се бори и страда, за да издържа бедната си майка“. Това беше постигнало целта си, защото сега мисис Паркър й помагаше и й съчувстваше. И често я канеше на кафе. Лоринда мислеше, че мисис Паркър е истински ангел… Чудеше се колко ли различен щеше да е животът й, ако имаше майка и баща като Паркърови. Но нямаше. А онази кучка, Джеси-Ан, имаше! И точно Джеси-Ан беше тази, която накара света на Лоринда да се срути в краката й.

Седна в леглото и огледа сивата стая, в която започваше да се настанява здрачът. В нея имаше само най-необходимото. Липсваше каквато и да е утеха за окото, за болката. Стаята не предлагаше никакво развлечение, което да излекува раните й. Старият нож на баща й, наточен и излъскан до блясък, чакаше на лавицата, напомняйки целта й… Единствено този нож можеше да удовлетвори жаждата й за отмъщение.

Лоринда се усмихна, защото си представи как телевизионният водещ говори за нея, вместо за Джеси-Ан, като за „местната героиня“ — тя, която ще стане известна. Лоринда също ще стигне до върха. А Джеси-Ан ще бъде мъртва. И всички ужасни спомени ще изчезнат като с магическа пръчка.

Джеси-Ан Паркър се спря в покритото с огледала фоайе на блока, в който живееше, за да се огледа за последен път, преди да тръгне към „Мадисън Авеню“, където се намираха офисите на рекламната агенция „Николс Маршъл“. Външността й беше изключително важна, защото работата при „Ройл Гъл“ беше като доходна мина — нещо, което много рядко се пада на един модел. А тя отчаяно искаше тази работа.

Агентът й се беше обадил вчера, за да й каже, че Харисън Ройл, собственик и президент на международна верига магазини, бил убеден, че единственият им шанс да пробият на пазара за тийнейджърски стоки, е да създадат дрехи специално за тази възрастова група, и то при запазена марка. Били решили да атакуват масово и неудържимо пазара. Харисън сам предположил, че Джеси-Ан ще бъде идеалният модел за запазената марка „Ройл“. Всички я познавали и й се възхищавали… Щом Джеси-Ан обличала техните дрехи, щяла да ги облече и цялата страна!

Джеси-Ан откъсна една маргаритка от саксиите във фоайето и я забоде в бижуто във формата на карфица, която служеше за най-горно копче на вълнената й блуза в цвят охра. Усмихна се, когато листенцата й едновременно накараха цвета на блузата да изпъкне и хвърлиха жълтеникава сянка под брадичката й. Джеси-Ан беше на двайсет и четири години, висока шест фута и един инч и имаше коприненомека пшениченоруса коса, дълга до раменете. Беше облечена с дънкова пола „Ралф Лорън“, стегната в талията със скъп кожен колан със сребърна тока. Носеше червено-кафяви каубойски ботуши и доста голямо за нея палто от боброва кожа, боядисано в сапфиреносиньо.

Доволна, че изглежда точно както трябва, тя прекоси бързо фоайето, взе пощата си в движение и я разгледа, докато портиерът ходеше нагоре-надолу по тротоара, за да й намери такси. Обичайните сметки… Господи, наистина ли беше похарчила толкова много в „Блумингсдейл“ миналия месец?! Писмо от майка й и баща й от Спринг Фолс, Монтана… чудесно, ще го прочете в таксито. И познат квадратен бял плик с нейното име, напечатано с малки червени букви.

Читать дальше