Елизабет Адлър - Изплъзващи се образи

Докато го гледаше, сърцето на Джеси-Ан се сви. Бяха минали месеци, откакто за последен път получи такова анонимно писмо, и се надяваше, че който и да ги пишеше, вече е забравил за нея или, след осем години, вече се е уморил от нея и сега излива злъчта си върху някоя друга знаменитост. Нямаше нужда да го отваря, прекрасно знаеше какво пише в него… Но беше дразнещо и тревожно — защо именно днес трябваше да получи това мръсно писмо? Сега, като се замислеше, писмата май винаги пристигаха в ключов момент от живота й, като че ли човекът знаеше какво имаше да се случва… Все още помнеше добре първото. Беше пристигнало точно след като тя спечели състезанието за модели и снимката й се появи в пресата и по телевизията. Местните вестници писаха дори че „е поела по пътя към славата и богатството“. Разбира се, публикуваха нейни снимки по бански костюм, макар и доста невинни. Но те, изглежда, не бяха такива за този извратен мозък. Скот Паркър беше изпитал безсилен гняв към, както той го нарече, този „страхлив, невеж, зъл, полудял човек, който заплашва неговата дъщеря ученичка“. Извика полицията, но му казаха, че не било необичайно подобни неща да се случват в такъв момент. Било най-добре да го забрави, защото едва ли щяло да се случи отново. Но пристигнаха още три писма, във всяко от които заплахите бяха изразени по-грубо. Три седмици не позволяваха на Джеси-Ан да излиза сама. Братята й я придружаваха до училище. По обратния път я пазеха приятелите й. Дори момичетата от училище, с които не беше близка, които тя и приятелките й наричаха „външните“, кръжаха около нея. Някои от тях й казваха, изпълнени със съчувствие, за колко ужасно смятат станалото, и предлагаха да останат с нея, когато й се налагаше да стои до късно в училище, за да довърши някой проект. „Те просто се къпят в отразяваната от теб светлина“, казваше гаджето й, футболната звезда на гимназията Ейс Макларън. Джеси-Ан му отговаряше, че говори глупости, но имаше неприятното чувство, че е прав. Някои хора, изглежда, се възхищаваха на вниманието, което получаваха край нея, на загадката, която представляваха анонимните заплашителни писма, на полицейските коли, които се стараеха да останат в сянка, на полицаите, които обикаляха около гимназията — просто, за да наглеждат нещата. Всичко това им се струваше безкрайно вълнуващо.

Тя беше в центъра на вниманието в продължение на няколко месеца, после писмата престанаха да пристигат и кризата, изглежда, отмина. Дори забрави за това, докато не получи първата си работа в Ню Йорк година по-късно и нейни снимки изпълниха страниците на априлското издание на „Глемър“ („Блясък“), а тя самата беше следвана навсякъде от фотографи, кино и рок звезди. Писмото, напечатано с червени букви, беше изпълнено с най-вулгарни изрази. Този път то гласеше: „Ти си покварена. Наблюдавам те, с твоето лице на доячка и твоето мръсно подсъзнание, как използваш секса, за да манипулираш мъжете, как караш другите да страдат, за да изпиташ удоволствие, как разпространяваш злото…“. Останалото беше прочела със замъглени от сълзи очи. То беше описание на полов акт с някакъв непознат за нея мъж. Думите бяха мръсни, изпълнени с поквара, така обезпокояващи и тревожни, че й прилоша. Писмото беше подписано: „Приятел.“.

Този път баща й нае частни детективи, но отново без успех. След няколко месеца писмата престанаха. През годините те се появяваха спорадично, понякога по три-четири на седмица, понякога през няколко месеца. Джеси-Ан се отвращаваше още когато видеше квадратния бял плик в пощенската кутия.

Според детективите и полицаите, това беше просто някакъв маниак. „Случва се с повечето знаменитости, казаха й . Тези смахнати си набелязват някого и го засипват с извратените си мисли. Той вероятно е уважаван семеен човек, със съпруга и деца, който работи от девет до пет всеки ден. А теб тормози с фантазиите си. Рано или късно ще загуби интерес.“ Но Джеси-Ан с тревога мислеше, че той все още се интересуваше от нея.

Е, добре, по дяволите, няма да позволи на това писмо да я обезкуражава! Работата за Ройл означаваше толкова много за нея… Тя щеше да бъде ключът, от финансова гледна точка, към всичките й мечти.

Хвърли неотворения плик в кошчето за отпадъци и посрещна с изправени рамене студения вятър, който върлуваше в Сентръл парк, загледана в първите снежинки, които приличаха на бели цветчета върху сивия тротоар. Те я накараха да изпита носталгия по зимите на своето детство в Средния запад, когато навън всичко беше отрупано със сняг; а тя стоеше на топло в уютния си дом, и мъка по тримата си високи руси братя, по къщата, винаги пълна с приятели, по тиквените фенерчета, които си правеха на празника на Вси светии, по пуйката с горещи сладки картофи в Деня на благодарността, по новите ски, които получаваше в Коледната утрин и изпитваше по заснежените хълмове зад къщата. Спомни си с каква тържественост баща й донасяше специалната бутилка бордо и я държеше над пламъка на свещта, за да се насладят на тъмночервения цвят. Дори на нея позволяваше да изпие една чаша на Коледа. За баща й всичко, свързано с Коледата, беше специално. Но Джеси-Ан предполагаше, че за хора като Харисън Ройл то просто се подразбира. Защото мистър Ройл е свикнал винаги да получава само най-доброто.