Елизабет Адлър - Изплъзващи се образи

— Съжалявам, мис Паркър — каза й портиерът, — но, изглежда, с първия сняг шофьорите на таксита са решили да заспят зимния си сън.

— Няма нищо, Майкъл, ще тръгна пеш. Ще хвана някое по пътя.

Разходката щеше да й се отрази добре, да усили кръвообращението, да й даде време да размисли за работата при Ройл. Досега тя вече беше „тийнейджърският модел на годината“ и „лицето на годината“, беше позирала за лъскавите корици на „Глемър“ и „Мадмоазел“, беше обиколила света в търсене на идеалния фон, на който да бъде показвана модата за младите американци. Джеси-Ан копнееше за две неща: първо, за голямо ранчо сред зелената природа, където да избяга от напрежението на големия град, отново да диша чист въздух и да отглежда арабски коне и, второ, да има собствена агенция за модели, която да бъде управлявана с точността и прецизността, характерни за часовниковите механизми, и да пълни с пари банковата й сметка, без да се налага тя дори да се усмихва, по дяволите!

Спря се на светофарите, вдигна ръка, за да спре минаващото такси, и се намръщи ядосано, когато то отмина. Като избягваше внимателно колите, пресече Шейсет и шеста улица и тръгна към Кълъмбъс Съркъл.

Да, беше спечелила доста пари като тийнейджърски модел. Годините бяха добри, а тя беше инвестирала разумно парите. Но блясъкът беше нещо преходно, а работата на модел — доста тежка — както и неспирните усилия да изглеждаш възможно най-добре. Особено за човек, мързелив по природа, като нея. Щеше да бъде различно, ако имаше подходящата структура — дългото стройно тяло, наложено от „Вог“. Но тя беше мис Америка, типично американско момиче с гъста руса коса, която пада тежка и права до раменете и се развява примамливо, когато върви. Имаше дългите стройни крака, широките рамене и малките гърди на атлетично момиче, което прекарва голяма част от времето си навън, широка усмивка и тен през цялата година. И лунички, разбира се! Джеси-Ан се усмихваше на Америка от хиляди рекламни плакати. Но дори с най-големия тийнейджърски модел беше свършено, когато навърши двайсет и четири. Шестнайсетгодишните щяха да заемат мястото й.

Успя да скочи в едно празно такси, като избута с лакти изпълнителен директор, облечен в черно палто с двуредно закопчаване. Усмихна му се извинително, когато таксито потегли.

— „Мадисън“ и Петдесет и седма — каза тя на шофьора, настани се удобно на пропуканата тук-там кожена седалка и сбърчи нос, като усети миризмата на цигари, с която кожата беше пропита.

Работата за „Ройл Гълс“ щеше да бъде нейната възможност да преговаря за всичко онова, за което работеше, още откакто навърши петнайсет години и спечели конкурса в Монтана за национален модел за списанията. Това, най-после, щеше да се окаже начинът да спечели онези допълнителни пари, с които щеше да си купи ранчо за коне и собствена агенция. Агентът й беше казал, че ако я изберат, Ройл щели с охота да платят цяло състояние, и то не само защото щяла да направи рекламата, а защото щели да използват нейното име върху дрехите. Щяла да получи хонорар, комисионни, процент от парите за рекламата, а разноските й по пътуванията щели да бъдат покрити изцяло. Джеси-Ан щеше да се превърне в истинска индустрия! И тогава, след две години, когато всичко приключи, тя ще отвори „Имиджис“.

Джеси-Ан искаше да постигне успех в област, която познаваше от най-долното до най-горното стъпало. Искаше още да получи признание и за нещо друго, не само за красивото си лице. Искаше за нейната агенция „Имиджис“ да се говори в модния свят на Ню Йорк. Та не познаваше ли тя всеки един модел, фотограф, гримьор, стилист и дизайнер в бизнеса? Ако получи работата при Ройл, за нея тя ще бъде попътен вятър.

Плати на таксиметровия шофьор, пресече огледалното фоайе на елегантната офис сграда и взе асансьора за тринайсетия етаж. Усмихната тъмнокоса секретарка я поздрави с „добро утро“ и я придружи до мястото, където я чакаха мистър Ройл и изпълнителните директори. Като изправи рамене, за да изглежда по-висока, и вирна брадичка, Джеси-Ан си пое дълбоко дъх и влезе.

Харисън Ройл седеше начело на огромна полирана заседателна маса, от двете страни на която седеше пълният състав на ешелона на „Николс Маршъл Адвъртисинг Ейджънси“. Пред него беше поставена недокосната табла с кафе. Докато Джеси-Ан прекосяваше стаята, той продължи да говори по телефона, като хвърли само един кратък поглед в нейната посока. Стю Стансфийлд, който се грижеше за счетоводството на „Ройл“, я поздрави и я настани на подобен на трон стол от лявата страна на масата, където светлината, проникваща от „Мадисън авеню“ през високите прозорци, падаше право върху лицето й. Харисън остави слушалката и блъсна стола си назад. Отиде до нея и протегна ръка.