Никос Казандзакис: Змия и лилия

Страшна гледка! Тя се беше довлякла до прозореца, изглежда, за да го отвори. Цветята в краката й, под прозореца, бяха стъпкани, смачкани, пръстите й бяха окървавени — по всичко личеше, че нещастницата се е борила отчаяно да отвори прозореца, за да влезе въздух — но той не й е позволил.

Беше се строполила, бледа и изтощена, с разширени от ужас очи. Гърч на ужас и страх — и на омраза — обезобразяваше красивото й невинно лице. И гъвкавото й тяло беше се отпуснало отчаяно и мъртво върху цветята. Той беше легнал до нея със спокойна усмивка и беше обвил ръце около шията й с неизразимо движение на любов.

Над тях беше окачена странна картина, която показваше тъжния път, по който напоследък бе поел умът на нещастния голям художник.

Една голяма пустиня, слънцето залязваше червено и окървавяваше небето. И една огромна змия се извиваше и бягаше по пясъка. А в устата си, от която течеше отрова, държеше и галеше, и хапеше една малка, снежнобяла и увехнала лилия.