Никос Казандзакис - Змия и лилия

Днес отново имам треска. Тръпки преминават по цялото ми тяло — нещо се раздира и се изопва в ума ми — сякаш рязко се отпуска пружина, сякаш някаква неукротена мисъл стремително се разгръща зад челото ми.

Уханието на тялото й все още се разнася и бавно отмира около мен, и прониква все по-навътре и навътре в плътта ми, и опива душата ми. Някой ме подтиква да изтичам и да я настигна, да й кажа да се върне и да седне на коленете ми и да ми даде отново устните си.

Алените й устни ми изглеждат като две големи капки кръв и когато се навеждам към тях и ги целувам, във вените ми протича някакъв див копнеж, някакъв инстинкт от първобитна епоха на людоеди — и настръхвам цял, — струва ми се, че смуча човешка плът, от която капе кръв.

Донякъде съм по-спокоен днес. Довечера тя няма да дойде. Желая я и се страхувам от нея. Странно е това, което чувствувам към нея. Към това гъвкаво тяло и към големите очи, и към алените, кървави устни.

Една вечер седнах тъжен в една градина извън града. Почувствувах, че душата ми очаква някого. Извърнах глава и я видях. Вървеше под дърветата, усмихната и красива. Някаква ръка ме подтикна. О, спомням си: подтикна ме някаква всемогъща ръка. Приближих се към нея, казах й името си — име на известен художник — и я помолих да ми позволи да я нарисувам.

Обикнах я и тя ме обикна. Вечната, монотонна, хармонична песен!

И сега искам да идва и да отпуска връз мен това тяло с големите очи и кървавите устни, и да изпълва стаята ми с опиянението и заплахата на щастието. Да идва и да сковава всичките ми нерви и тялото ми да бледнее от изнервящата и смъртоносна ласка на копнежа. Там, където ме целува, по цели дни чувствувам болка — като от обгаряне. Отровна сладост протича от устните й в моите и сковава напълно мисълта ми и цялата ми плът.

Когато си отива и започвам да рисувам, изпод ръката ми изскачат някакви странни и екзотични линии, някакви порочни съчетания на светлини и сенки и бълнувания на цветове. Безкрайни и тихи морета, облаци с чудновата форма, които бягат по небето и се снижават на хоризонта, и затъмняват странни, големи, залязващи слънца…

Ти се появи в душата ми и аз знаех, че ще дойдеш. И Те очаквах. Очаквах Те, както земята през зимата, замръзнала и пуста, страда и очаква. Ти си пролетта и идеш, и пристъпваш бавно, бавно в душата ми. По стъпките Ти се разтварят, разцъфват и ухаят мислите ми. Под нозете Ти израства и се усмихва цветът на надеждата. Дъхът Ти, топъл и утешителен, минава над душата ми и мечтите ми се пробуждат от вцепенението на сухите зими, и Те виждат без изненада, и Ти се усмихват. Знаеха, че ще дойдеш. Някакви птици отварят очи вътре в мен и размахват криле. А Ти се усмихваш и пристъпваш полека-лека — царица в душата ми.

Полека-лека пристъпваш в душата ми с гордостта на розите и прелестта на големите бръшляни, и с мълчаливото свеждане на срамежливите теменужки. И една безкрайна целувка настръхва, простира се и потрепва в тялото ми. Чувствувам го — Ти си Пролетта, о, Избранице, о, Благословена, а аз съм земята, голямата и порочна майка, която разтваря недрата си и очаква.

Ела… някаква тайнствена носталгия превива душата ми и един бял копнеж се загнездва във великия мрамор и ме повлича. Ела с мен. Ще легнем под мраморната хармония, ще сплетем ръце и долу пред нас ще бъде грешният град, а отвъд, над водите, ще гледаме как теменужките се ронят в залеза.

Теменужките се ронят в залеза и цветовете празнуват там долу. О, Многообична, краката ми се подкосяват от копнеж и на устните ми празнуват целувките. Всесилна, радостта от живота прелива в гърдите ми. И Любовта опива душата ми с тайнственото вино на пролетите и на бълнуванията.

О, Многообична, тази вечер душата ми празнува и погледни — от Керамик се изкачва и се приближава свещеното шествие, радостно и шумно — като вълна, която се надига с песен и целува влюбена красивите скали.

О, Любима, о, Богиньо, възправи се върху мрамора и се усмихни. Това са Великите Панатенеи на любовта ми. Бляновете ми, облечени празнично, тръгнаха от некропола, преминаха Дипилон и полека-лека се изкачват по Свещената скала. И в ръцете си държат красив и скъпоценен, и изкусно изтъкан Свещения Пеплос. Дни и нощи мислите ми, влюбени труженички, се свеждаха над него и го везяха. Нощем, под лунното вълшебство, денем, сред пламенната любов на слънцето, се свеждаха и го везяха.