Никос Казандзакис: Змия и лилия

О, Любима, о, Богиньо, възправи се върху мрамора и се усмихни. Победата стои на ръката Ти. Тялото Ти е слонова кост и блести сред нощта. А долу в нозете Ти се навива на кълбо голямата змия — подземният Бог, който пръска благата от дълбините на земята. Колоните се издигат горди и белоснежният разцвет на мрамора оживява, и отново идат по фриза всички Богове, и отново върху метопите избухва войната между лапитите и кентаврите.

Усмихни се, о, Живот и Любов, върху осиротелия фронтон и отново ще се завърнат мраморните мисли на Фидий, Богинята Дева ще се ражда с пълно въоръжение, а наоколо ще бъдат Боговете и ще се усмихват.

Подмладяват се отново триглифите и фризовете и се разстила отгоре покривът, и заспалите цветове се събуждат, идат, радостни и прелестни, прокудените ни статуи изкачват пиедесталите си с бавни движения на белоснежните си бедра сред изкусните мраморни очертания.

О, Любима, о, Богиньо, възправи се върху мрамора и се възвиси Недокосната в дълбините на нишата, и се усмихни. Сега шествието изкачва мраморните стъпала и иде, за да се просне в краката Ти и да Ти се поклони. Черните ми предчувствия, порочните копнежи и безрадостните мисли пълзят, вързани пред олтара Ти, за да бъдат принесени в жертва. Копнежите ми препускат на кон в храма Ти, о, Многообична, а желанията ми, неукротени девици, минават през Пропилеите с кошници на глава и носят за Теб много цветя, алени и диви, насъбрани от покварената плодовитост на сърцето ми.

Ти си единствената Богиня, Ти си Истината и Победата! На челото Ти се усмихва Безсмъртието, на устните Ти пламва копнежът на живота, а страните Ти поруменяват от всички тайни и от целия свян на любовта. Ти си Хармонията, Ти си Истината и Животът. Свещеното шествие на любовта ми се надига като вълна и се разстила под Партенона, и желанията ми коленичат и безмълвно ронят в краката Ти всичките си цветове.

Ела, Копнеж на душата ми! Слез от мрамора и ми дай устните Си, и ми дай тялото Си. Копнежите на вековете се разливат под капителите и въжделенията на мъртвите поколения възлитат от пръстта. Сред мъртвилото на белия мрамор пламва червен копнежът на живота и ме обладава.

Под полусенките на настъпващия здрач, отвъд водите на Саламин, из пръстта на Керамик величествените спомени изкачват Свещената скала. Ела. Тази вечер са Великите Панатенеи на любовта ми.

Ела да изпълним сърцата си като Панатенейските чаши с искреното вино на Идеала и очите ни ще заблестят от опиянението на живота, и устните ни ще се изпълнят с целувки. Ела да възпеем от тази Скала красотата на Аполон, бръшляна на Дионис, високото чело на Атина, вечната младост на Хеба и червените устни на Афродита, вечно целувани и вечно жадни.

Нека се опием от безкрайната усмивка на нашето небе и от любовните сливания на цветовете на земята ни, от песните на славеите на Колон и от меда на нашия Имитос — светъл като сноп слънчеви лъчи.

Ела. Като безсмъртните Богове на фриза нека и ние легнем тук на мрамора, срещу Саламин, който се издига от морето като огромен трофей и ни се усмихва… Нека сърцата ни се разтворят като розови чашки, като съдове с благоухания и като молещи се устни и нека благодарят на великите богове, че са създали живота толкова красив, устните Ти толкова алени и любовта ми толкова голяма.

Нека започнат танеца и песните, и богослужението на Доброто великите му жреци и жрици, Сократ и Алкивиад, Фидий и Диотима, Перикъл и Аспасия. И Избраният народ на боговете — всички атиняни и атинянки — да пеят заедно радостни веселия епод на Жреците. И нека всички цветя наоколо се разтворят, и нека цялата хармония и шепотът на морето се възнесат дотук горе, и нека отново се върне тук цялото спокойствие и прокудената радост на Олимп, и нека се разлее под капителите на Партенона и под одеждите на Кариатидите, и нека се преплете в изваяните форми на атинянките и в челата на мъжете — великият, святият Трепет на любовта.

О, това Твое неподвижно тяло, изтегнато върху бялата постеля и разпилените Ти коси върху възглавницата, и бледите Ти устни, които искаха да ми кажат нещо, но не можеха!

Всички фибри на тялото ми целуваха и обичаха вътре в мен. И когато в дълбините на ложето, там, където ни се усмихваше някакъв Бог, Те притиснах в онова пълно тържество на копнежите си и се свързах с Теб плътно, плътно, и усетих как клепачите Ти трепкат и агонизират под устните ми, почувствувах, че съм уловил вечната Химера, че в обятията ми потръпваше пленено щастието и вечността на големите трепети.