Никос Казандзакис: Аскетика

Идваме от една тъмна бездна; към една тъмна бездна вървим; светлото пространство между тях наричаме Живот.

Веднага щом се родим, започва и завръщането; тръгването и завръщането съвпадат; всеки миг умираме. Затова, много са ония, които са тръбели: Целта на живота е смъртта.

Но пък веднага след раждането започва и стремежът да творим, да създаваме, да превръщаме материята в живот; всеки миг се раждаме. Затова, много са ония, които са тръбели: Целта на ефимерния живот е безсмъртието.

Във временно живите тела тези две течения воюват: а) нагорнището — към творчество, към живот, към безсмъртие; б) надолнището — към разложение, към материя, към смърт.

И двете течения извират от недрата на прадревната същност. В началото животът изненадва; изглежда като нещо противозаконно, като нещо „въпреки природата“, като мимолетна реакция на тъмните извечни извори; но от дълбините усещаме: Животът и той е изначален, той е нерушимият устрем на Космоса.

Иначе, откъде тази свръхчовешка сила, която ни тласка от нероденото към роденото и ни насърчава в борбата — растения, животни, хора? И двете насрещни течения са свещени.

И така — дългът ни е да уловим идеала, който побира и уравновесява тези два огромни, изначални и неунищожаеми порива; и по този идеал да отмерваме нашата мисъл и нашата практика.

Спокойно, с открити очи поглеждам света и казвам: всичко това, което виждам, вкусвам, мириша и докосвам, е творение на ума ми.

Слънцето се издига и спуска в моя череп. От едното ми слепоочие слънцето изгрява, в другото слънцето залязва.

Звездите блестят в ума ми; идеи, хора и животни пасат в ефимерната ми глава; песни и плач изпълват извитите раковини на ушите ми и за миг потрепват и във въздуха; угасне ли умът ми, всичко — и небето, и земята, изчезват.

„Само аз съществувам!“ — крещи разумът. „В моите подземия работят моите пет тъкачки, сплитат и разплитат времето и пространството, радостта и тъгата, материята и духа“.

Всичко около мен тече като река, танцува, върти се, образи шуртят като вода, хаосът мучи.

Но аз, Разумът, с търпение и мъжество, трезво в замайването, се изкачвам. За да не се подхлъзна и сгромолясам, забивам знаци върху замайването, издигам мостове, проправям пътища — строя в бездната.

Бавно, мъчително си проправям път сред явленията, които раждам, разпределям ги по свой вкус, обвързвам ги със закони и ги впрягам в моите тежки, практически нужди.

Слагам ред в анархията, давам лице — моето собствено лице — на хаоса.

Не знам дали зад явленията живее и мърда някаква тайнствена и по-висша от мен същност. А и не питам; не ме интересува. Раждам явленията, с многобройни пъстри цветове рисувам пред бездната една гигантска бляскава завеса. Не казвай: „Дръпни завесата, за да видя картината!“ Завесата, това е самата картина.

Творение човешко е, преходно, моя рожба е това мое царство. Но е здраво, няма нищо по-здраво, и само в неговите предели мога благодатен да се изправя, да се радвам, да работя.

„Аз съм ратаят на бездната. Аз съм зрителят на бездната. Аз съм теорията и практиката. Аз съм Законът. Извън мен не съществува нищо“.

Да видиш и да приемеш границите на човешкия разум без суетни бунтове, и в тези строги граници безспирно, безропотно да работиш — ето, това е твоят първи дълг.

С мъжество и твърдост съгради върху трептящия хаос кръглия, всесветъл харман на разума, овършей и отвей вселените като добър стопанин.

Различавай ясно и героично понасяй тези горчиви, човешки, плът от твоята плът истини: а) човешкият разум може само явленията да улови, никога същността; б) и то не всички явления, а само онези на материята; в) по-конкретно, даже не точно явленията на материята, а само връзките между тях; г) тези връзки пък не са реални, независими от човека; и те човешки рожби са; д) и то не единствените възможни човешки рожби, а само най-удобните за неговите практически и умствени потребности.

В тези граници разумът е законният, абсолютен монарх. Никаква друга власт не съществува в царството му.

Признавам тези граници, приемам ги с търпение, смелост и любов и с лекота се боря в техните предели, сякаш съм свободен.

Подчинявам материята, принуждавам я да се превърне в добър проводник на моя разум. Радвам се на растенията, на животните, на хората, на боговете, като на свои деца. Усещам как цялата Вселена се наслоява върху мен като тяло и ме следва.