Никос Казандзакис: Аскетика

„Татко, не се побирам в сърцето ти, искам да го смажа, да премина! Татко, мразя тялото ти, срамувам се, срамувам се, че съм прилепен към теб, ще те напусна!

Превърнал си се в тромав кон, краката ти не могат вече да следват ритъма на сърцето ми. Бързам. Ще сляза, ще яхна друго тяло и ще те оставя на пътя!“

А ти, бащата, се радваш, когато слушаш презрителния глас на своята рожба. „Всичко, всичко за сина ми!“ — викаш. „Аз не съм нищо. Аз съм маймуната, той е човекът. Аз съм човекът, той е синът човешки!“

В теб някаква сила, по-висша от теб, те прекосява, унищожавайки тялото и ума ти, и вика: „Залагай сегашното и сигурното, залагай го заради бъдещото и несигурното!

Не скътвай нищо за черни дни. Обичам опасността. Може да загинем, може да се спасим. Не питай! Всеки миг оставяй в прегръдките на опасността целия свят! Аз, семето на неродения, разяждам утробата на твоето племе и викам!“

Не говориш ти. Нито само твоето племе е това, което вика в теб; безбройните поколения на човеците — бели, жълти, черни — се втурват и викат в теб.

Освободи се и от племето; мъчи се да изживееш целия борещ се човек. Погледни го как разкъса пъпната си връв с животните, как се мъчи да се изправи, да опитоми дивите крясъци, да опази огъня сред камънаците, да съхрани разума в костите на черепа си.

Нека те обладае милост към това същество, откъснало се една сутрин от маймуните, голо, беззащитно, без рога и зъби, само с една искра в мекия си череп.

Не зная откъде идва и къде отива. Но иска, обичайки, работейки, убивайки, да завладее земята.

Погледни хората, смили се над тях. Погледни себе си сред хората, смили се над себе си. В мътния сумрак на живота се докосваме един друг, търсим се, питаме се, вслушваме се един в друг; викаме за помощ!

Препускаме. Знаем, че препускаме към смъртта, но не можем да спрем. Препускаме.

Държим една свещ и препускаме. За миг лицето ни се осветява; но бързо-бързо предаваме свещта на сина си и изведнъж угасваме, слизаме в Ада.

Майката гледа напред към дъщерята; дъщерята също гледа напред, оттатък тялото на мъжа си, към сина — ето как върви по тази земя Невидимият.

Всички ние — безмилостни — гледаме напред, тласкани отзад от гигантски, непогрешими, тъмни сили.

Надигни се от временния окоп на тялото си и обърни поглед назад, към вековете. Какво виждаш? Животни, целите в кръв и косми, обезумели се надигат от калта. Животни, целите в кръв и косми, слизат от планините.

Двете армии, ръмжейки, се сблъскват — както мъжът и жената — и се превръщат в купчина кръв, мозък и кал.

Погледни; народите никнат като трева от пръстта и пак в пръстта падат — богат тор за бъдещите сеитби. А земята затлъстява от пепелта, от кървите и мозъците на хората.

Безбройни са и онези, които се изгубват по средата на пътя; раждат се и умират безплодни. Изведнъж в мрака се отварят пропасти, цели народи пропадат в тях, безсмислени заповеди се дочуват сред безумната врява и, ужасено, човешкото стадо се разпилява.

Изведнъж усещаме под нас и около нас, и в бездната на нашето сърце слепите, ненаситни, безсърдечни и безумни сили.

Сред бурно море плаваме, съзираме го в проблясъка на една жълта светкавица; на една черупка доверихме богатствата си, децата си, боговете си.

Мрачни вълни от гъста кръв са вековете — надигат се и се спускат. Всеки миг е отворена бездна.

Съзерцавай тъмното море, без да се замайваш, всеки миг гледай бездната в очите — без въображение, без нахалство, без страх. Без въображение, без нахалство, без страх. И не само това; направи още една крачка; бори се, за да придадеш смисъл на безсмислените битки на човека.

Тренирай сърцето си да управлява колкото се може по-широка арена. Обхвани с погледа си един век, после два века, после три, десет, колкото можеш да издържиш, от пътя на човека. Дресирай окото си да следи движението на народите в необятните исторически пространства.

Потапяй се с търпение и с любов, с висок алтруизъм в това видение, докато полека-лека светът започне да диша в теб — да се осветят борещите се, да се срещнат в сърцето ти, да се опознаят братята.

Сърцето обединява, каквото умът разделя, надскача арената на нуждата и превръща битката в любов.

Пази равновесие над всепоглъщащата пропаст и се опитвай да сложиш ред във видението. Повдигни пъстрия капак на мистерията — звездите, моретата, хората, идеите; придай образ и смисъл на аморфната безсмислена безкрайност.

Събери в сърцето си всичките кошмари, възстанови всичките елементи. Спасението е един кръг; затвори го!