Никос Казандзакис - Аскетика

Зад потока на тялото и на ума ми, зад потока на племето ми и на всички човеци, зад потока на животните и на растенията, виждам Невидимия разтреперан да стъпва върху всичко видимо и да се изкачва.

И чувам, под тежките му и окървавени стъпки, как всичко живо се строшава.

Сурово е лицето му, мълчаливо, мрачно, далеч от радостта и от мъката, далеч от надеждата.

Треперя. Ти ли си моят Бог? Тялото ти е пълно с памет. Като дългогодишен затворник си татуирал раменете и гърдите си с чудати дървета и космати дракони, с кървави перипетии, викове и дати.

Господи, Господи, ръмжиш като животно! Краката ти са целите в кръв и кал; ръцете ти са целите в кръв и кал; челюстите ти са тежки като воденичен камък и мелят.

Хващаш се за дърветата, хващаш се за животните, стъпваш върху човека, викаш. Изкачваш се по безкрайната, черна бездна на смъртта и трепериш.

Къде отиваш? Множи се болката, множи се мракът и светлината. Плачеш, държиш се за мен, храниш се с кръвта ми, възмъжаваш и риташ сърцето ми. Пазя те в гръдта си, страхувам се от теб и те съжалявам.

Сякаш сме погребали Някого, когото сме смятали за мъртъв, а изведнъж го чуваме да вика в нощта „Помощ!“. И с мъка повдига надгробния камък, душата и тялото ни все по-високо и по-високо, и все по-свободно диша.

Тежкият надгробен камък, това е всяко едно слово, всяко едно действие, всяка една идея; и Той го повдига. Моето тяло също, и целият свят пред очите ни, и небето, и земята са този надгробен камък, а Бог се мъчи да го повдигне.

Дърветата викат, и животните, и звездите викат: Изчезваме! Две ръце, чак до небето, поникват от всяка живинка и молят за помощ. С колене, прилепени към брадата, с ръце, прострени към светлината, с извити назад ходила — като кълбо се е свил Богът във всяка молекула на плътта.

Разчупвайки един плод, като Него ми се разкрива ядката му. Разговаряйки с хората, Него съзирам в гъстия им, от лепкава кал мозък.

Във всяко нещо се бори Богът, с ръце, прострени към светлината. Коя светлина? Онази извън и над всяко нещо!

Не само болката е същността на нашия Бог; нито само надеждата за бъдещия живот или за този, земния; нито само радостта и победата. Всяка религия, издигайки в култ едно от тези прастари лица на Бога, стеснява сърцето ни и ума ни.

Същността на нашия Бог е БОРБАТА. В тази борба вечно се разплитат и действат болката, радостта и надеждата.

Изкачването, борбата срещу обратното течение ражда болката. Но болката не е абсолютен монарх. Всяка победа, всяко временно уравновесяване в изкачването, изпълва с радост всяко живо същество, което диша, храни се, обича и ражда.

Но от радостта и от болката вечно е извирала и надеждата да се отървем от болката, да разширим радостта.

И изкачването започва отново — болката; и се ражда отново радостта, и новата надежда отново се появява. Кръгът никога не се затваря. Не е кръг; един въртеж е, вечно нагоре, разгръщайки, сплитайки и разплитайки триединната борба.

Каква е целта на тази борба? Така пита бедният, винаги користен човешки разум, забравяйки, че Великото дихание не борави с човешко време, пространство и причинност.

Великото дихание е по-висше от подобни човешки проблеми. Има по-богати, многостранни стремежи, които за нашия малодушен ум изглеждат като противоречия; но в божествената същност всички те — верни и неверни — се побратимяват и воюват заедно.

Прастарото дихание се разклонява, бори се, проваля се, побеждава, упражнява се. То е Розата на ветровете!

И ние сме потопени и пътуваме — искайки го или не, съзнавайки го или инстинктивно — в тези божии експерименти. Така и нашият път придобива белези от вечността, без начало и без край, помага на Бога, рискува и той с него.

Кой е онзи порив от всичките пориви на Бога, който и човекът може да долови? Само този: Една червена ивица различаваме върху земята, една червена, кървава ивица, която с мъка се изкачва от материята към растенията, от растенията към животните, от животните към човека.

Този непобедим прачовешки ритъм е единствената видима следа на Невидимия върху земята. Растения, животни, хора — това са стъпалата, които Бог е създал, за да стъпи и да се изкачи.

Трудно, страшно, безкрайно нагорнище. Ще победи ли Бог в тази атака или ще бъде победен? Съществува ли победа? Съществува ли падение? Нашето тяло ще изгние, ще се върне отново в пръстта, а какво ще стане с Онзи, който само за миг го е прекосил?

Но незначителни са всичките тези въпроси и всичките наши надежди и безнадеждности изчезват в ненаситния въртоп на Бога. Бог се смее, плаче, убива, изгаря ни и изхвърля пепелта ни насред пътя!