Никос Казандзакис - Аскетика

В този гигантски кръг на божественото наш дълг е да различим и ясно да доловим малката огнена орбита на нашата епоха.

Върху този огнен лък се движим, долавяйки стремежа на целия кръг дълбоко и тайнствено, в хармония с Космоса; набираме сили и воюваме.

Така нашата ефимерна практика, съзнателно следвайки стремежа на Космоса, не умира заедно с нас.

Не изчезва в мистично, бездейно съзерцание на кръга; не презира свещената, скромна, всекидневна нужда.

Приведена, работи усърдно в своята тясна, кървава вада, побеждавайки лесно в някаква точка на времето и пространството, времето и пространството — защото тази точка следва божествения устрем на целия кръг.

Не ни интересува какво лице са дали другите епохи и другите народи на огромната безлична същност. Изпълнили са я с човешки добродетели, с отплати и наказания, с гаранции. Дали са лице на надеждите и страховете си, подчинили са собствената си анархия на някакъв ритъм, намерили са едно по-висше оправдание, за да живеят и работят. Изпълнили са дълга си.

Но ние днес надхвърлихме тези потребности, смачкахме тази маска на Бездната, нашия Бог не се побира вече под нея.

Сърцето ни преля от нови агонии, от нови сияния и мълчания. Мистерията подивя, Богът се умножи. Надигат се мрачните сили, множат се и те, разтърсва се целият човешки остров.

Нека се наведем над сърцето си и смело да надзърнем в Бездната. Нека се опитаме отново да изваем от нашата плът и нашата кръв новото, съвременно лице на своя Бог.

Защото нашият Бог не е някаква абстрактна мисъл, някаква логическа потребност или някаква висока и хармонична сграда от мисли и фантазии.

Не е някаква пречиста, неутрална, нито мъжка, нито женска безароматна есенция на нашия разум.

Той е и мъж, и жена, и смъртен, и безсмъртен, и тор, и дух.

Ражда, опложда и убива — любов и смърт едновременно — и пак ражда, и пак убива, танцувайки извън границите на логиката, която не търпи противоречия.

Моят Бог не е всесилен. Бори се, всеки миг е в опасност, трепери, спъва се във всичко живо, вика. Непрестанно бива побеждаван, но пак се изправя — целият в кръв и пръст — и отново започва битката.

Целият е в рани, очите му са пълни със страх и упорство, челюстите и слепоочията му са строшени. Но не се предава, изкачва се; с нокти и зъби, прехапал устни, изкачва се непримирим.

Моят Бог не е благ. Той е изтъкан от жестокост и дива справедливост; безмилостен, избира най-достойния. Не съжалява, не го е грижа за хора и животни, нито за добродетели и идеи. Обича ги само за един миг, а ги смазва вечно; и се изкачва.

Той е онази сила, която съдържа всичко и ражда всичко, ражда го, обича го и го унищожава. Ако кажем, че Бог е любовен вятър, който помита телата, за да премине, ако си припомним, че винаги сред кръв и сълзи действа любовта, унищожавайки индивидите, тогава малко повече ще се доближим до страшното му лице.

Моят Бог не е премъдър. Умът му е кълбо от светлина и мрак, което той се мъчи да разплете в лабиринтите на плътта.

Препъва се, търси. Опипва надясно, връща се назад; обръща се наляво, души. Агонизира в хаоса. Лека-полека — влачейки се, мъчейки се, търсейки сред безбройните векове — усеща как се осветяват калните кръгове на ума му.

Моят бог се бори без никаква гаранция. Ще победи ли? Или ще бъде победен? Нищо във Вселената не е сигурно; той се хвърля в несигурността, всеки миг залага цялата си съдба.

Хваща се за топлите тела — друго убежище няма. Зове за помощ; обявява мобилизация в цялата Вселена.

Наш дълг е, чувайки Зова, да се затичаме под неговите знамена, да воюваме рамо до рамо с него. Или да се спасим, или да се погубим заедно с него.

Бог е в опасност. Той не е всесилен, че да скръстим ръце в очакване на сигурната победа; не е благ, че доверчиво да очакваме да ни съжали и да ни спаси.

Бог, вътре в територията на ефимерната ни плът, е в опасност. Не може да се спаси, ако ние, с нашата борба, не го спасим; не можем да се спасим ние, ако той не бъде спасен.

Едно цяло сме. От слепия червей на дъното на океана до безкрайната арена на Галактиката само един се бори и е в опасност — нашето аз. И в малката ни глинена гръд само един се бори и е в опасност — Космосът.

Трябва добре да усетим, че не вървим от Божие единство към същото това Божие единство. Не вървим от един хаос към друг хаос. Нито от една светлина към друга светлина; или от един мрак към друг мрак. Каква стойност би имал тогава този наш живот? Каква стойност би имал животът изобщо?