Никос Казандзакис - Аскетика

Но ние сме тръгнали от един всесилен хаос, от една непобедима, препълнена със светлина и мрак бездна. И всички — растения, животни, хора, идеи — в този краткотраен жизнен път на всеки от нас нека подредим в себе си Хаоса, нека избистрим бездната, нека преработим в телата си колкото може повече мрак, нека го превърнем в светлина.

Не се борим за нашето аз, нито за племето си, нито за човечеството. Не се борим за Земята, нито за идеите. Всички те са преходни и ценни стъпала, по които Бог се изкачва — и се сгромолясват, щом, изкачвайки се, премине по тях.

В краткотрайната мълния на нашия живот усещаме как Богът цял стъпва върху нас и изведнъж разбираме: ако всички го пожелаем дълбоко, ако мобилизираме всичките видими и невидими сили на Земята, ако всички заедно винаги будни се борим на поста си, Вселената може да се спаси.

Не Богът ще ни спаси; ние ще спасим Бога, воювайки, творейки, превръщайки материята в дух.

Възможно е цялата ни борба да отиде напразно. Ако се уморим, ако се уплашим, ако ни обземе паника, ще изложим на опасност цялата Вселена.

Животът е един пост от военната служба при Бога. Като кръстоносци сме тръгнали, волю-неволю, да освободим не Божи Гроб, а самия Бог — погребан в материята и в душата ни.

Всяко тяло, всяка душа е Божи Гроб. Божи Гроб е семето на житото; нека го освободим! Божи Гроб е умът; Бог лежи в него и се бори със смъртта; нека му се притечем на помощ!

Бог дава знак за начало на битката и аз, треперейки, се втурвам в атака.

Дали ще дезертирам или смело ще се боря — все едно — ще падна в борбата. Ако сторя първото обаче, смъртта ми ще е безплодна; наред с тялото ми, ще се погуби, ще се разпилее от вятъра и душата ми.

Ако сторя второто — ще сляза в земята като плод, пълен със семе. И дъхът ми, оставяйки тялото да гние, ще мобилизира нови тела и ще продължи битката.

Моята молитва не е хленч на просяк, нито любовно обяснение. Не е дребна сметчица на някой търгаш: дай ми, за да ти дам.

Моята молитва е рапорт на войник към генерал. Ето, това съм свършил днес, ето, така се борих, за да спася, доколкото зависи от мен, цялата битка, ето такива трудности срещнах, ето така възнамерявам да се бия утре.

Като конници напредваме аз и моят Бог — в жега или под ръмящ дъждец — и разговаряме — бледи, гладни, неподчинени.

„Генерале!“, а той обръща лицето си към мен и, виждайки напрежението по него, цял настръхвам.

Сурова е нашата любов, седим около една и съща маса и пием едно и също вино в тази схлупена таверна — Земята.

А когато чукнем чаши — саби звънят, изхвърчат омрази и любови; напиваме се, призраци на кланета се явяват пред очите ни, цели градове се сгромолясват в ума ни, и двамата сме ранени и, крещейки от болка, плячкосваме един голям Дворец.

Каква е същността на нашия Бог? Борбата за свобода. В непобедимия мрак една огнена черта се издига и очертава пътя на Невидимия. Какъв е нашият дълг? Да се изкачим заедно с него по тази кървава линия.

Добро е онова, което се стреми нагоре и помага на Бога да се изкачи. Лошо е онова, което тегли надолу и пречи на Бога да се изкачи.

Всички добродетели и пороци сега придобиват нова стойност, освобождават се от мига и от пръстта, абсолютни, съществуват в човека, преди човека и след него — завинаги.

Защото същността на нашия морал е не спасението на човека, който във времето и пространството се променя, а спасението на Бога, който в различните променящи се човешки образи и перипетии е все същият абсолютен ритъм, борещ се за свобода.

Жалки сме ние хората, безсърдечни, малки, нищожни. Но в нас, една по-висша от нас същност, ни тласка безмилостно нагоре.

От тази човешка кал свещени песни са извирали, велики идеи, неудържими любови, един безспирен щурм — мистериозен, без начало и без край, без цел, извън всяка цел.

Ето каква топка кал е човечеството, ето каква топка кал е всеки един от нас. Какъв е дългът ни? Да се борим върху тази тор от наша плът и ум да разцъфне едно малко цвете.

Борѝ се от нещата, от плътта, от глада, от страха, борѝ се от добродетелта и от греха да създадеш Бог.

Как светлината поема от една звезда, изсипва се в черната вечност и остава безсмъртна? Звездата умира, но светлината й — никога; така е и със зова на свободата.

Борѝ се от тази кратка среща на насрещните сили, която е твоето съществуване, да сътвориш най-безсмъртното нещо, което простосмъртният може на този свят — един Зов. Той, напускайки пръстта и тялото, които са го родили, продължава напред и вечно се труди.