Никос Казандзакис - Аскетика

Казвай: Този, който нося в пазвата си и го кърмя, той ще спаси Бога. Нека му дам всичката си кръв и мляко.

Дълбока, неизмерима е стойността на този променлив свят: за него се хваща Бог и се изкачва; от него се храни Бог и се умножава.

Отваря се сърцето ми, осветява се умът ми и този страшен лагер на света изведнъж ми се явява като любовна арена.

Два буйни, насрещни вятъра, мъжки и женски, се срещат на един кръстопът и се сблъскват. За миг се уравновесяват, сгъстяват се, стават видими.

Този кръстопът е Космосът. Този кръстопът е сърцето ми.

От най-тъмната молекула на материята до най-висшата мисъл — предава се танцът на гигантския любовен сблъсък.

Материята е жената на моя Бог; двамата заедно се борят, смеят се и плачат, крещят в килията на плътта.

Раждат, разчленяват се. Сушата, морето и въздухът се изпълват с растения, животни, хора и духове; във всяка живинка се прегръща, разчленява се и се умножава изконната двойка.

Събрано в едно, цялото напрежение на Вселената избухва във всяко живо същество и сред сладостта и горчивината на плътта Бог е застрашен.

Потръпва, изскача от умове и кореми, втурва се, хваща се за нови кореми и умове и пак отначало започва битката за свобода.

Чрез нашия разум и чрез нашето сърце, за пръв път на тази земя Бог наблюдава своята борба.

Радост! Радост! Не знаех, че този свят е толкова слят с мен, че всички сме една армия, че от едната и от другата ми страна анемониите и звездите се борят, без да ме познаят; но аз се обръщам и им махам.

Топла, любима, позната, ухаеща на моето тяло е Вселената. Ерос, редом с война, бурно безпокойство, настоятелност и несигурност.

Несигурност и страх. През една устремна мълния съзирам: на най-високия връх на силата се прегръщат Страхът и Мълчанието — най-последната и най-страшна двойка. А между тях — един Пламък.

Един Пламък е човешката душа; една огнена птица подскача от клон на клон, от глава на глава, и вика: „Не мога да спра, не мога да догоря, никой не може да ме угаси!“

В горящо дърво изведнъж се превръща Вселената. Спокоен сред дима и пламъците, на върха на пожара, държа чист, свеж и трезв плода на огъня — Светлината.

От този висок връх наблюдавам червената ивица, която се изкачва — трептящо, кърваво искрене, влачещо се като влюбено насекомо след дъжд из меандрите на ума ми.

Аз, племе, хора, земя теория и практика, Бог, сме призраци от пръст и ум, удобни за простодушните сърца, които се страхуват, удобни за вятърничавите души, които смятат, че раждат.

От къде идваме? Къде отиваме? Какъв е смисълът на този живот? — викат сърцата, питат главите, удряйки по вратите на хаоса.

А вътре в мен един огън тръгна да намери отговор. Със сигурност ще дойде ден и огънят ще пречисти земята. Със сигурност ще дойде ден и огънят ще унищожи земята. Това е Второто Пришествие.

Огнен език е душата и близва, мъчи се да подпали мрачното тяло на света. Ще дойде ден и цялата Вселена ще бъде един пожар.

Огънят е първата и последна маска на моя Бог. Между два големи огъня танцуваме и плачем.

Блестят, сияят мислите и телата ни. Спокоен стоя между двата огъня, неподвижен стои умът ми сред въртежа, и казвам:

Много кратко е времето, много тясно е пространството между тези два огъня, много бавен е ритъмът на живота — нямам време, нямам пространство да потанцувам! Бързам!

И тогава ритъмът на земята става един въртеж, времето изчезва, мигът се завърта, превръща се във вечност, всяка точка — насекомо, звезда, идея — се превръща в танц.

Била е затвор, но затворът рухва, освобождават се в нея страшните сили и точката вече не съществува!

Тази висша степен на аскезата се нарича Мълчание. Не защото съдържанието й е крайната, неизразима безнадеждност или крайната неизразима радост и надежда. Нито защото е крайното знание, което не благоволява да говори, или крайното незнание, което не знае да говори.

Мълчание означава: Всеки един, когато след всичките подвизи завърши своята служба, вече е достигнал най-високия връх на опита — далеч от всеки подвиг; не се бори, не крещи; мълчаливо, необратимо, завинаги, заедно с Космоса узрява и той, целият.

Край вече — сля се с Бездната, както мъжкото семе с женската утроба.

Бездната е вече негова жена и той работи в нея, отваря я, изяжда вътрешностите й превръща кръвта й в своя кръв, смее се, плаче, изкачва се, слиза заедно с нея, не я пуска.

Как можеш да достигнеш недрата на Бездната и да я оплодиш? Това не може да бъде описано, не може да бъде облечено в думи, да бъде подчинено в закони; всеки един има и своето собствено спасение — абсолютно свободен.