Никос Казандзакис - Аскетика

Такава е нашата епоха — добра или лоша, красива или грозна, богата или бедна — не сме я избирали ние. Такава е нашата епоха — въздухът, който дишаме, калта, която имаме, хлябът, огънят, духът!

Нека юнашки да посрещнем нуждата. Жребият, който ни се падна, е борбата — да се препашем здраво, да въоръжим тялото, сърцето и ума си! Да заемем своето място в битката!

Законният господар на това време е войната. Пълноценен, добродетелен човек днес е само войнът. Защото само той, верен на великото дихание на нашето време, рушейки, мразейки, желаейки, следва новата повеля на своя Бог.

Това наше отъждествяване с Космоса ражда двете най-висши ценности на морала ни.

Наш дълг е да помогнем на Бога, задушаващ се вътре в нас и сред мрачните тълпи, да се освободи.

Всеки миг трябва да сме готови да отдадем живота си за него. Защото животът ни не е цел, той е средство, така както и смъртта, и красотата, и добродетелта, и знанието. Чие средство? На Бога, който се бори за свобода.

Всички сме едно, всички сме една застрашена същност. Ако някъде накрая на света една душа пропадне, повлича в падението си и нашата душа. Ако някъде на края на света един ум затъне в глупост, изпълва и нашите слепоочия с мрак.

Защото само един е този, който по всичките краища на небето и земята се бори. Единият. И ако загине, наша ще е отговорността. Ако загине, загиваме ние.

Ето защо спасението на Космоса е и наше спасение и солидарността между хората не е вече сладникав лукс, а дълбок инстинкт за самосъхранение и необходимост. Такава необходимост, каквато е в една сражаваща се армия спасението на другаря ти.

Но нашият морал се издига още по-високо. Всички сме една армия и се борим. Без да знаем със сигурност дали ще победим, без да знаем със сигурност дали ще бъдем победени.

Съществува ли спасение, съществува ли цел, на която да служим и, служейки й да намерим спасението си?

Или спасение не съществува, цел не съществува, всичко е безполезно и нашият принос няма никаква стойност?

Нито едното, нито другото. Нашият Бог не е всесилен, не е всеблаг, не е сигурен в победата, не е сигурен в поражението.

Същността на нашия Бог е неясна, постоянно узрява; може би победата се затвърждава с всяка наша смела постъпка, а може и всичките тези тревоги за спасение и победа да са по-нисши от природата на божеството.

Както и да е, ние воюваме без увереност и нашата победа, поради това, че не е сигурна в отплатата, се осенява с по-дълбоко благородство.

Всичките повели се объркват. Не виждаме, не чуваме, не мразим, не обичаме вече както преди. Подновява се девствеността на земята. Хлябът, водата, жената придобиват нов вкус. Действието — нова, неизмерима стойност.

Всичко — красотата, знанието, надеждата, борбата за насъщния, всекидневните, уж незначителни грижи — се обгръща с неочаквана святост. Настръхнали, усещаме как навсякъде същото това гигантско поробено дихание се бори за свобода.

Всеки има своя собствен път към спасението — един добродетелта, друг злото.

Ако пътят, водещ до твоето спасение, е болестта, лъжата, безчестието — твой дълг е да се потопиш в болестта, в лъжата, в безчестието, за да ги победиш. Иначе няма да се спасиш.

Ако пътят, водещ до твоето спасение, е добродетелта, радостта, истината, твой дълг е да се потопиш в добродетелта, в радостта, в истината, за да ги победиш и да ги оставиш зад себе си. Иначе няма да се спасиш.

Не се борим срещу тъмните си страсти със спокойна, анемична, неутрална, по-висша от страстите добродетел. Борим се с други, по-бурни от тях страсти.

Оставяме вратата си отворена към греха. Не си запушваме ушите, за да не чуем Сирените, не се завързваме от страх за мечтата на някоя велика идея; нито напускаме кораба, за да загинем, слушайки и целувайки Сирените.

Не, продължаваме нашия път, грабваме Сирените и ги мятаме на кораба, тръгват и те с нас. Това е, другари, нашата нова Аскеза!

Бог вика в сърцето ми: Спаси ме!

Бог вика на хората, на животните, на растенията, на материята: Спаси ме!

Чуй сърцето си и го последвай. Унищожи тялото си и виж: Всички сме едно!

Обичай човека, защото това си ти.

Обичай животните и растенията, защото си бил самите те, а те сега те следват — верни сътрудници и роби.

Обичай тялото си: само с него можеш да се бориш на тази земя и да одухотвориш материята.

Обичай материята: за нея се хваща Бог и воюва. Воювай и ти с него.

Всеки ден да умираш. Всеки ден да се раждаш. Всеки ден да се отказваш от това, което имаш. Най-висшата добродетел не е да си свободен, а да се бориш за свобода.