Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Седи агата на Ликовриси на балкона си над селския площад, пуши си чибука и пие ракия. Ръми тихо, приятно, и по засуканите му дебели мустаци, пряснобоядисани с черна боя, са кацнали и блестят няколко капчици; и агата, разгорещен от ракията, ги облизва, за да се поразхлади. От дясната му страна стои прав сеизинът с тръбата си, грамаден див анадолец, кривоглед и с грозна мутра; от лявата му страна седи с кръстосани крака върху кадифена възглавница едно красиво закръглено турче, което току му пали чибука и му пълни непрекъснато чашата с ракия.

Притваря махмурлиите си очи агата и се радва на горния свят; добре е натъкмил всичко господ, мисли си той, скопосано нещо е този свят, нищо не му липсва: ако огладнееш, има хляб и пържено месо и пилаф с канела; ако ожаднееш, има от живата вода — ракията; ако ти се доспи, бог е направил съня само заради сънливостта; ако се ядосаш, направил е камшика и задника на раите; ако те хванат мераците, направил е маането. И ако пък искаш да забравиш дертовете и теглата на този свят, направил е Юсуфчо.

— Голям майстор е аллах — мърмори разчувствуван той, — голям майстор, мераклия; сече му акълът; как му е хрумнало, да речем, да направи ракията и Юсуфчо!

Овлажняват очите на агата от религиозно умиление и от многото ракия. Навежда се от балкона и се любува на раите си, които се разхождат по площада пряснообръснати, празнично облечени, с широки червени пояси, с изпрани потури и сини тузлуци. Едни носят фес, други — чалма, трети — калпак от агнешка кожа. Най-наперените са затъкнали над ухото си стръкче босилек или цигара.

Третият ден на Великден е, литургията току-що е свършила. Приятен, мек ден, слънце, ръми, миришат лимоновите цветчета, напъпват дърветата, съживяват се тревите, възнася се Христос от всяка бучица пръст. Разхождат се християните по площада, срещат се приятелите, поздравяват се един друг, казват: „Христос воскресе“, и след това сядат в кафенето на Костандис или под големия платан сред площада, поръчват наргилета и кафета и подхващат като ситния дъжд сладките приказки.

— Такъв ще да е и раят — казва Хараламбос клисарят, — меко слънце, тих дъждец, цъфнали лимони, наргилета и тънки приказки вовеки веков.

На другия край на площада, зад платана, се издига, прясно варосана, с прелестната си камбанария, селската църква „Разпятие Христово“. Вратата й днес е окичена с върбови и лаврови клонки. Околовръст — селските дюкянчета и работилници: сарачницата на дивия Панайотарос, дето му викат и Гипсоядеца; защото веднаж донесоха в селото гипсова статуетка на Наполеон, а той я изяде; след това донесоха друга, на Кемал паша, изяде и нея; сетне донесоха на Венизелос, и нея изяде. До него е бръснарницата на Андонис „Еротокритос“, над вратата й виси табела с големи кървавочервени букви: „Вадят се и зъби!“ По-нататък е касапницата на кир Димитрос куция: „Пресни главички, Иродиада“. Всяка събота той коли едно теле и преди да го заколи, му позлатява рогата, боядисва му челото, връзва му червени панделки на врата, разкарва го из селото, куцукайки, и разгласява качествата му. И накрая — прочутото кафене на Костандис, тясно и дълго, прохладно, дето ухае на кафе и тютюн, и на градински чай през зимата. На стената му, отдясно, висят, гордост за селото, три големи лъскави литографии: от едната страна, Геновева, полугола сред тропически лес; от другата, кралица Виктория, дебела, синеока, с огромни гърди на дойка; и по средата, суров, със сиви сърдити очи, с висок астраганен калпак, Кемал паша.

Всички са благодушни хора, работливи, добри стопани, богато е селото, а и агата му е добър човек, мераклия, много обича ракията, тежките благоухания, мускус и пачули, и пухкавото турче, дето седи от лявата му страна върху кадифена възглавница. Гледа агата християните, както овчарят гледа угоените си овце, и се радва.

„Добри хора — мисли си той, — напълниха и тази година килера ми с великденски дарове — сиренета, краваи със сусам, козунаци, червени яйца… А един, да е жив и здрав, ми донесе едно гърненце с хиоска дъвка за моя Юсуфчо, да дъвче, та да му мирише на хубаво устичката…“

И като си каза това, хвърли нежен поглед към малкия ага, който дъвчеше дъвка, пълничък и унесен.

И както си мислеше за пълния си с блага килер, и тихо ръмеше, и камъните блестяха, и петлите бяха започнали да пеят, а до него, свит в краката му, Юсуфчо дъвчеше дъвка и мляскаше доволно с език — агата почувствува изведнаж, че сърцето му прелива, изпъна шия, понечи да подхване маане, но го домързя. Извърна се към сеизина си и му направи знак да надуе тръбата, да млъкне народът; а след това се извърна наляво: