Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Ръмжеше и тихичко проклинаше, като се клатушкаше. Спря се за миг, озърна се, никой не го гледаше; въздъхна и малко му олекна. Погледна нагоре, видя навръх селото да се белее сред дърветата къщата на попа с боядисаните си в синьо прозорци.

— Взе, че си построи къща навръх селото, дяволският му поп! — измърмори той. — Да се не види макар!

И пое отново по нагорнището.

В къщата на попа бяха вече пристигнали двама от първенците, седяха по турски на миндера, мълчаха и чакаха черпнята. Попът беше отишъл в кухнята да даде нарежданията си, и единствената му дъщеря, Марьори, приготвяше подноса с кафето, студената вода и лъжичката със сладко.

До прозореца се беше разположил първият старейшина на Ликовриси, от голям сой, чорбаджия, охранен, с чохени шалвари, с извезано със сърма менте и с един дебел златен пръстен на показалеца — печатът му с две глави, здравопреплетени букви: Г. П. — Георгиос Патриархеас. Ръцете му бяха пълни и меки като на владика. Никога не беше работил, имаше цяла сюрия ратаи и изполичари, които работеха и го хранеха. И червото му дебелееше, все по-широк ставаше задникът му като на кобила, увиснали му бяха шкембетата, а гушата му се спускаше на три ката и лежеше кат връз кат на косматите му пухкави гърди. Два-три предни зъба му липсваха, друг кусур нямаше, и когато говореше, фъфлеше и се объркваше; но и този му кусур увеличаваше тежестта му, защото те принуждаваше, когато говореше, да се наведеш, за да разбереш какво казва.

Вдясно от него, в ъгъла, хилав, кирлив, с тясна глава, с гуреливи очи, с дебели ръчища, покрити с мазоли, седеше свит и смирен вторият старейшина, най-големият собственик в селото, старият Ладас. Седемдесет години, приведен над земята, прекопава я, засява я, жъне я, сади маслини и лозя, изстисква я и й пие кръвта. Никога, още от малко хлапе, не се бе откъсвал от земята. Ненаситен, алчен, нахвърляше се върху нея, даваше й едно, а искаше от нея хиляда, и никога не казваше: „Слава богу!“, ами все мърмореше неблагодарно. И на старини земята все не му стигаше; колкото повече наближаваше смъртта и чувствуваше, че малко хляб му остава да яде, толкова повече бързаше да свари и да съсипе хората. И захвана да дава заеми с тежка лихва на съселяните си; залагаха, горките, лозята и нивите си, идваше време за плащане, не можеха да платят, изкарваха нещата им на търг и старият Ладас ги лапваше.

И все се оплакваше, и все гладуваше, а жена му ходеше боса, и остави единствената си дъщеря, която бе успял да направи, да умре, защото не повика лекар, когато беше болна, да я прегледа.

„Много разноски — каза, — големите градове са далеч, откъде да доведеш лекар! И после, какво знаят и те? Вятър знаят! Имаме си тук нашия поп, той знае стари церове.

Ще му платя да направи и миросване, и хем тя ще оздравее, хем ще струва по-евтино.“

Ала мехлемите на попа отидоха напразно, миросването не хвана, и девойката умря на седемнадесет години и се отърва от баща си; отърва се и той от големите разноски по сватбата. Веднъж, няколко месеца след смъртта й, седна и направи сметка: зестра — горе-долу толкова, дрехи, маси, столове — толкова, трябваше да покани на сватбата роднините, а те кой знай колко ще изплюскат, тури месо, хляб, вино — толкова… Събра всичко, много големи разноски, щеше да го отупа дъщеря му, така че няма нищо, всички ще умрем… Отърва се и тя от грижите на тоя свят — мъже, деца, болести, пранета. Късметлийка излезе, бог да я прости!

Влезе Марьори с подноса, поздрави със сведени очи първенците, застана пред чорбаджията. Бледа, с големи очи, с вити вежди, с две дебели кестеняви плитки, омотани на венец около главата й. Напълни старият чорбаджия догоре лъжичката си със сладко от вишни, погледна девойката, вдигна чашата си.

— И на сватбата ти, Марьори! — пожела й той. — Синът ми бърза.

Поповата щерка беше сгодена за единствения му син Михелис, и попът се гордееше, че ще има такъв сват и че скоро ще има внуци.

— Не мога да разбера защо бърза толкова хубостникът му неден! Не можел, вика, повече… — добави със смях чорбаджията и намигна на девойката.

А тя се изчерви до уши, смути се, не можа да отвърне нищо.

— Сватба да имаме! — каза поп Григорис, като влезе с шише мискетово вино. — С благословията на Христос и Богородицата!

Суров, як, със снежнобяла чаталеста брада, охранен, миришеше на тамян и масло. Видя, че дъщеря му се изчерви, и за да промени разговора, каза:

— Кога, ако е рекъл господ, ще омъжиш и осиновената си дъщеря Леньо?