Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Леньо беше едно от копелетата, които чорбаджията беше измайсторил със слугините си. Беше я сгодил за смирения си предан овчар Манольос и по чорбаджийски й беше дал зестра едно стадо овце, което Манольос пасеше на отсрещната планина Панагия.

— Ако е рекъл господ — отвърна той, — тези дни; Леньо, вика, бърза. Бърза късметлийката; напращели са й, санким, ненките и искат да кърмят син. „Май иде — каза ми онзи ден, — май иде, чорбаджи, и трябва да побързаме.“

Отново се засмя сърдечно, гушите му се затресоха.

— През май — каза той — се женят магаретата, има право Леньо; трябва да побързаме. Хора са и те, па макар и да са ратаи.

— Добър е Манольос — обади се попът, — добре ще си живеят.

— Обичам го и него като свое дете — каза чорбаджията. — Видях го тогава, когато минах през манастира „Свети Пантелеймон“; ще да е бил петнайсетгодишен, дойде с подноса в стаята на игумена да ме почерпи. Беше същински ангел, само крила му липсваха. Сърцето ме заболя за него. Жалко, си казах, такъв левент да увехне в манастир като евнух. Отидох в килията на стареца му, отец Манасис. От години лежеше парализиран. „Отче — му викам, — ще те помоля за една услуга; и ако ми я сториш, ще подаря едно сребърно кандило на манастира.“ — „Само да не ми поискаш Манольос“ — каза Манасис. — „Тъкмо него искам, отче, да го взема на работа при мен.“ Въздъхна старецът. — „Имам го като свое дете — каза, — не мога да се оплача за нищо от него. Безпомощен съм и самотен, никого друг си нямам; всяка вечер му говоря за отшелниците и светците; учи се и той, минава ми и на мен времето.“ — „Пусни го, отче, да влезе между хората, да има деца, да поживее; и ако му се втръсне животът, да се покалугери. С голям зор успях да го взема; и сега му давам Леньо; на добър час да е!“

— Ще ти направи и внуци… — каза старият Ладас, като хихикаше злобно, взе си с върха на лъжицата една вишна, сдъвка я, сръбна глътка мискет, и изказа благопожеланията си:

— Добри печалби в работите ни, да даде господ да не умрем от глад. Лозята и посевите тази година не са добре, загубени сме.

— Добър е господ отвърна с гръмкото си гласище попът, — добър е господ, дядо Ладас, кураж! Затегни си колана, не го удряй на харч, многото ядене е вредно. И зарежи широките пръсти, не пръскай така имането си за бедните.

Избухна в смях чорбаджията, къщата се разтресе.

— Дайте милостиня, християни, старият Ладас умира от глад! — захленчи той, като протегна просешки пълното си ръчище.

Чуха се тежки стъпки, стълбата заскърца.

— Пристигна и капитан Фортунас, старият морски вълк — обади се попът и стана да му отвори вратата. — Чакай, Марьорѝ, не си отивай, да го почерпим. Отивам да му донеса една водна чаша и ракия; той презира виното.

Поспря се капитанът пред вратата, да си поеме дъх; влезе засмян, но пот се стичаше по челото му. Зад него се показа запъхтян и учителят, който беше тичал, за да го настигне; държеше в ръка шапката си и си вееше с нея. Тъкмо в този миг се появи и попът с ракията.

— Христос воскресе, юнаци! — каза капитанът на тримата старци.

Стисна устни и седна, колкото се може по-пъргаво на миндера. Обърна се към девойката:

— Не ща аз сладка и кафета, Марьори, те са за коконите и старците; тази чашка, дето вие й викате водна чаша, ми стига; и на сватбата ти! — каза той и я гаврътна наведнаж.

— Голям ден е днес — каза учителят, като сърбаше кафето си; — след малко ще дойде народът, трябва да побързаме да вземем решение.

Марьори излезе навън с подноса, мандалоса попът вратата. Широкото му, изпечено от слънцето лице изведнаж придоби пророческо величие; изпод гъстите му вежди очите му блестяха. Добре се хранеше този поп, пиеше, изтърсваше дебелашки шеги, когато беше на кеф, биеше, когато се ядосваше; и сега дори, на старини, заглеждаше жените и кръвта му кипеше; главата му, гърдите му, бъбреците му бяха пълни с човешки страсти. Но когато извършваше литургия или когато вдигнеше ръка, за да благослови или да прокълне, някакъв суров пустинен вятър го обвиваше и поп Григорис, ядачът, пиячът, масалджията, се превръщаше в пророк.

— Братя първенци — изрече той с тежък глас, — тържествен е днешният ден, бог ни вижда и чува; каквото ще кажем в тази стая, ще го запише в тефтерите си, опичайте си акъла! Възкръсна Христос, но вътре в нас все още е разпнат върху плътта ни, нека го възкресим и в нас, братя старейшини! Забравѝ, чорбаджи, за миг земните неща, добре се нагласи на тази земя и ти и твоят род; яде, пи и целува повече, отколкото трябва, издигни за миг ума си над всички тези благи неща и помогни ни да вземем решение. И ти, дядо Ладас, забрави в такъв тържествен ден зехтините и вината си и златните турски лири, дето си натрупал в сандъците си. Ма теб, даскале, брате мой, нямам какво да кажа; твоят ум стои над яденета и златни лири и жени, и общува с бога и Гърция; ала ти, стари капитане, грешнико, изпълни Черно море с хайдуклуците си; помисли днес вече за бога и помогни и ти да вземем правилно решение.