Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Изпей ми, Юсуфчо, жив да си, изпей ми: „Дуня табир, руя табир, аман, аман!“, изпей ми го, че ще пукна!

Пълничкото момченце извади, без да бърза, дъвката от устата си, залепи я на голото си коляно, опря дясна длан на бузата си и подхвана любимото маане на агата: „Светът е сън, аман, аман!“

Чувствен, изпълнен с нега, гласът се извисяваше, снишаваше се, гугукаше като гълъбица. И агата затвори очи, и през цялото време, докато продължи маането, беше толкова захласнат, че беше забравил да пие.

— На кеф е агата — измърмори Костандис, като поднасяше кафетата. — Да е жива и здрава ракията.

— Да е жив и здрав Юсуфчо — каза, като се усмихна горчиво Янакос — праматаринът и писмоносецът на селото — с къса и заоблена бяла брада и хищни птичи очи.

— Да е жива и здрава тая сляпа съдба, дето го е направила него ага, а нас — раи — измърмори братът на попа, Хаджи Николис, селският учител, мършав, с очилца и голяма остра адамова ябълка, която подскачаше, когато той говореше.

Разпали се, спомни си за прадедите, въздъхна:

— Едно време — продължи той — тези земи са ги владели нашите, гърците, завъртяло се колелото и дошли византийците, гърци и те, и християни, завъртяло се отново колелото, и дошли агаряните… Ала Възкръсна Христос, момчета, ще възкръсне и родината! Костандис, ела почерпи юнаците!

В това време маането свърши, турчето сложи отново дъвката в устата си и започна пак да преживя с тъпо изражение. Изсвири отново тръбата, можеха вече раите да се смеят и да викат свободно.

Капитан Фортунас, един от петимата селски старейшини, се появи на вратата на кафенето. Висок, снажен, стар моряк, който години наред беше кръстосвал Черно море, като пренасяше руско жито и вършеше контрабанда. Косъм нямаше по лицето му; беше кьосе и жълто-чер, изпечен, с дълбоки бръчки, а очите му, малки, съвсем черни, искряха. Остаря, остаря и корабът му, разби се една нощ край Трапезунд, и капитан Фортунас, като корабокрушенец, бактисал, се завърна в селото си да си сръбне колкото може повече ракия и като му дойде часът, да извърне лице към стената и да умре. Много бяха видели очите му, дотегнало му бе; не му беше дотегнало, уморил се бе, но се срамуваше да си го признае.

Днес носеше високите си капитански ботуши, жълтата си мушама и чорбаджийския си калпак от истински астраган. Държеше и дългата си тояга на старейшина. Двама-трима селяни се понадигнаха и то поканиха да пие една ракия.

— Нямам време, момчета, дори за ракия — каза той. — Христос воскресе! Отивам в къщата на попа, където първенците се събираме. След час да заповядат и онези от вас, които са поканени; прекръстете се и елате, добре знаете, днеска имаме работа. А някой да отиде да повика Панайотарос самарджията, с дяволската брада; много ни трябва.

Замълча за миг, очите му лукаво заиграха:

— Ако не си е в къщи, ще е у вдовицата — каза той и всички избухнаха в смях.

Но старият Христофис, каруцарят, който на младини беше разбрал, па макар и да бе платил скъпо за това, какво ще рече севда, скочи:

— Какво се смеете бре, серсеми? — извика той. — Добре прави; огън бий бре, Панайотарос, не ги слушай тия! Малко е животът, много е смъртта, карай!

Дебелият Димитрос, касапинът, поклати пряснообръснатата си глава:

— Господ да поживи нашата Катерина вдовицата — каза той. — Дявол знае от какви рога ни спасява!

Капитан Фортунас се засмя.

— Абре, момчета — каза той, — не се карайте. Във всяко село трябва да има по една такава мома, та да не си намират белята честните. Тя е, санким, като чешма край пътя; жадните минават и пият; иначе щяха да тропат наред по вратите ни. А пък жените, като им поискаш вода…

Извърна се, видя учителя.

— Хаджи Николис — извика му той, — още ли си тук? Старейшина си и твоя милост, имаме съвет. И кафенето го направи на училище, сколасвай и идвай!

— Да дойда ли и аз? — каза старият Христофис и намигна на компанията. — Ставам за Юда.

Но капитан Фортунас беше вече поел по нагорнището, като се опираше тежко на тоягата си по калдъръма. Не беше добре днес; присвиваше го пак ревматизмът, цяла нощ не беше мигнал. Изпи рано-рано две-три водни чаши ракия, за цяр, ала напусто, болките не минаваха. Дори ракията не можеше да ги надвие.

— Мо̀ре, ако не беше срам — измърмори той, — и почнех да викам, може би болките щяха да понамалеят; ама на̀ че не ми дава пустото му честолюбие! И трябва да вървя изпъчен и да се правя, че се смея. И ако пък тоягата ми падне на земята, да не оставя някой кератия да ми помогне, ами сам да се наведа да си я взема. Хапи бре, капитан Фортунас, устни, издуй платната, карай с главата напред срещу вълните, варда да не се посрамиш! Буря е, санким, и животът, ще премине!