Никос Казандзакис - Аскетика

Един страстен Ерос прекосява Вселената. Като етер, по-твърд от стомана, по-мек от въздуха.

Отваря всичко, прекосява всичко, изчезва, измъква се. Не се е свил на топло в някой детайл, не се е заробил в някое любимо тяло. Той е един борещ се Ерос. Вижда зад гърба на любимия как хората пъшкат и се люшкат като вълни, вижда как животните и растенията се сливат и умират, вижда, как Бог е в опасност и как му вика: „Спаси ме!“

Ерос? Как иначе да назовем този устрем, който, урочасвайки материята, сам се омагьосва и иска да отпечата върху нея собствения си лик? Съзира тялото и се стреми да го прониже, да се слее с другия, скрития в него еротичен вик, да станат едно цяло, да изчезнат, да останат безсмъртни чрез сина.

Приближава се до душата, иска да се вкорени там, да няма вече аз и ти; бушува над тълпата и, унищожавайки съпротивлението на ума и тялото, иска да се слеят всичките дихания, да се превърнат в силен вятър, да повдигнат земята!

В най-критични мигове Еросът насила обладава и съединява хората — врагове и приятели, добри и лоши — той е едно дихание, по-висше от тях, независимо от волята и делата им. Той е дъхът Божи, неговото дихание върху земята!

Слиза при хората както пожелае — като танц, като любов, като глад, като религия, като клане. Не ни пита.

В тези кризисни часове Бог се мъчи да омеси в нощвите на земята плътта и умовете, да запрати в безмилостната вихрушка на собственото си въртене всичкото това тесто и да му даде лице — своето лице.

Не се отвръща с погнуса пред глинените им мрачни вътрешности, не губи надежда. Работи, напредва, прояжда плътта, хваща се за корема, за сърцето, за фалоса, за ума на човека.

Не е онзи благ глава на семейство, който поравно разпределя хляба и ума на всяко от децата си. Несправедливостта, Жестокостта, Надеждата и Гладът са четирите кобили, които теглят каруцата му по нашата неравна земя.

Бог не се създава никога от щастие, благополучие и слава, а само от срам, от глад и сълзи. Във всички преломни моменти, рискувайки, напред са излизали една група богоносци и са воювали, поемайки на плещите си цялата тежест на битката.

Някога това са били свещениците, царете, архонтите, бюргерите — сътворили са цивилизациите, освободили са божеството. Днес Бог е ратай, подивял от умора, гняв и глад. Мирише на тютюн, вино и пот. Псува, гладува, ражда деца, сън не го хваща, крещи и заплашва.

Промени се въздухът, пролет дишаме вече — тежка, пълна със семена. Викове се надигат. Кой вика? Ние, хората, викаме — живите, мъртвите, неродените. Но страхът изведнъж ни захлупва и замлъкваме.

Забравяме — от мързел, по навик, от липса на мъжество. Но изведнъж Зовът отново като орел разкъсва вътрешностите ни. Защото не идва отвън, не идва отдалече, та да му се изплъзнем. В сърцето ни се е настанил Зовът и вика.

„Изгори къщата си!“ — вика Бог. „Идвам! Който има дом, не може да ме приеме.

Изгори идеите си, смажи мислите си! Който е намерил решението, не може да намери мен.

Обичам гладните, неспокойните, скитниците. Те вечно мислят за глада, за бунта, за безкрайния път — за Мен!

Идвам! Напусни жена си, децата си, идеите си и ме последвай. Аз съм великият Скитник.

Следвай ме! Минавай над радостта и тъгата, над мира, справедливостта и добродетелта! Давай напред! Смачкай тези идоли, строши ги — не се побирам! Смажи себе си, за да мина!“

Огън! Ето кой е нашият дълг днес, в този аморален и безнадежден хаос.

Война срещу неверниците! Доволните, ситите, безплодните — ето кои са неверниците.

Омразата ни е безкомпромисна, защото знае, че по-добре и по-дълбоко от бездушните филантропски любови твори Еросът.

Мразим, не сме доволни, несправедливи сме и жестоки, изпълнени с безпокойство и вяра; подобно на влюбените се стремим към невъзможното.

Огън, за да се пречисти земята! Още по-жестока да се отвори бездната между доброто и злото, да се умножи несправедливостта, да слезе Гладът, да изстърже стомасите ни — иначе няма да се спасим.

Един миг — кризисен и пълен с насилие — е тази наша епоха; един свят рухва, един друг още не се е родил. Епохата ни не е миг на равновесие, в който благородството, съгласието, мирът и любовта са добродетели полезни.

Преживяваме страшната атака, надкрачваме враговете. Надкрачваме и приятелите, които изостават. Излагаме се на опасности сред хаоса, задушаваме се. Не се побираме вече в старите добродетели и надежди, в старите теории и практики.

Духа вятърът на разрухата, днес той е диханието на нашия Бог; нека вървим с него! Този вятър е първото замайване от танца на творческото въртене. Духа над глави и градове, руши идеи и къщи, минава над пустините, вика: „Пригответе се! Война! Война!“