Никос Казандзакис - Аскетика

„Не се побирам! Не се побирам! Искам да избягам.“ Вечно този вик е опустошавал и оплождал недрата на света. Скачал е от тяло на тяло, от поколение на поколение, от вид на вид, все по-кръвожаден, все по-силен. Всички родители викат: „Искам да родя син по-висш от мен!“

В страшните мигове, в които Зовът преминава през телата ни, усещаме една прачовешка, безмилостна сила да ни тласка. Една поройна река зад нас — шумна и кална, пълна с кръв, сълзи и пот, с радостни викове, сладостни и смъртоносни.

Любовен вятър вее над Земята, омагьосва всичките живинки и те се сливат — в морето, в пещерите, във вятъра, под земята; преливат от тяло в тяло една велика, неразбираема вест.

Едва сега ние, усещайки този наплив зад нас, смътно започваме да долавяме защо са се борели, раждали и умирали животните, а преди тях и растенията, а още по-преди — целият този неорганизиран запас.

Милост, благодарност и уважение ни обладава към старите ни другари в битката. Те са работили, обичали са и са умрели, за да отворят пътя за нас.

Така и ние, със същата наслада, всеотдайност и напрежение, работим за някой Друг, който с всяка наша смела постъпка, прави и една нова крачка.

Цялата ни борба има пак една цел, по-висша от нас, в която нашите мъки, нашите мерзости и престъпления стават хрисими и свещени.

Това е щурм! Един дъх се втурва, трепти, опложда материята, минава през животните, създава човека, сграбчва го като хищна птица и крещи.

Наш ред е! Диханието работи в нас, шлифова в нас материята и я превръща в дух, тъпче мозъка ни, яхва спермата ни и, изритвайки зад себе си тялото ни, се мъчи да избяга.

Сякаш целият този живот е една вечна гонитба на някакъв невидим Младоженец, преследващ, от тяло на тяло, вечността — тази непокорна невеста.

А всички ние — растения, животни, хора — гости на брачната церемония, трепетни се втурваме към този тайнствен обред. И всеки един със страхопочитание държи свещените символи на брака: един — Фалоса, друг — Утробата.

Чу Зова и потегли. От битка на битка, премина през всички военни постове на борещия се човек.

Бори се в малката шатра на своето тяло, но арената ти се видя тясна и се втурна да избягаш.

Лагерува при своето племе, препълни се от ръце и сърца, възкреси с кръвта си страшните праотци и заедно с мъртвите, живите и неродените тръгна на бой.

И изведнъж, всички племена поеха след теб, строи се зад теб свещената армия на човека, цялата земя зажужа като военен лагер.

Изкачи се на високия връх и целият план на битката се разгърна в лабиринтите на ума ти, сляха се в тайнствения лагер на сърцето ти всичките враждуващи армии.

Още по-назад се наредиха животните и растенията — тил на воюващите човешки армии.

Сега цялата Земя се държи за теб, превърнала се е в твое тяло, вика сред хаоса.

Как да обхвана с думи това страшно видение? Надзъртам в хаоса и се вслушвам. Някой задъхан се изкачва по тайно и опасно нагорнище.

Мъчи се, упорито се бори да се изкачи. Но насрещното течение му пречи; Някой забързан се спуска по тайно и много примамливо надолнище.

Диханието се извива сред спускащия се гъст поток, завърта се и за миг — колкото трае един живот — двата противоположни порива се уравновесяват.

Ето как се раждат телата, ето как се създава светът и в живите твари намират равновесие двете обратни сили.

За миг едно любимо тяло обгръща Този, който се изкачва — неговото собствено тяло — и забавя изкачването му. Но Той бързо — чрез любовта, чрез смъртта — му се изплъзва. И продължава пътя си.

Тъпче бездушното, извайва растението и го изпълва. Настанява се в него целият. Целият, ще рече: заедно с волята и силата да избяга.

Надига се малко, диша трудно, задушава се. Захвърля при растенията колкото товар, летаргия и неподвижност може, олеква му и скача — отново цял — по-нататък и по-нагоре, създавайки животните; настанява се цял в недрата им.

Цял, пак ще рече: заедно с волята и силата да избяга.

Телата дишат, хранят се, събират сили, а в един любовен миг се разпадат, раздават всичко и се изпразват, за да оставят на сина си своята душа. Коя душа? Стремежът към по-нагоре!

Придвижва се бавно и мъчително между телата им, захвърля при тях колкото страсти, покорство, безсилие и мрак може.

Отново се надига, още по-лек, и се втурва да избяга. И този устрем към свобода в борбата с материята, бавно създава човешкия разум.

А сега — с ужас усещаме това — отново се мъчи да избяга — от нас, да ни захвърли, заедно с растенията и животните, да скочи по-нататък. Настъпи — радост и мъка голяма! — мигът да преминем и ние от авангарда в запас.