Никос Казандзакис - Аскетика

Какво ще рече щастие? Това, да преживяваш всичките нещастия. Какво ще рече светлина? Това, да поглеждаш с бистро око целия мрак.

Ние сме само една скромна буква, една сричка, една дума в гигантската Одисея. Ние сме потопени в една гигантска мелодия и блестим там, както дребните водорасли блестят в морето.

Какъв е нашият дълг? Да вдигнем за миг глава от текста и, доколкото дъхът ни стига, да вдишваме от всеобщата мелодия.

Да слеем перипетиите, да осмислим пътуването, непрестанно да се борим с хората, боговете и животните и бавно, търпеливо, като плът от своята плът, да съграждаме в нашите умове Итака.

Бавно, със страшни мъки, като остров се надигат от океана на нищото творенията на човека.

На този харман работят, любят се, надяват се и изчезват поколенията. Нови поколения стъпват върху труповете на бащите, продължават делото им в бездната и се мъчат да опитомят ужасната мистерия; как? — обработвайки една нива, целувайки една жена, изследвайки един камък, едно животно, една идея.

Започват земетръси, островът се люлее, от едната страна пропада, от другата се надига от мрачните вълни.

Морски работник е разумът и работата му е да ашладисва хаоса.

От всичките тези поколения, от всички нещастия и радости, от любовите, от войните, от идеите извира един чист и спокоен глас; чист и спокоен, защото носи всичките грехове и безпокойства на борещия се човек, надминава ги и се издига.

От дълбините на цялата тази човешка маса, някой се катери с нокти и зъби, цял облян в сълзи и кърви: мъчи се да се спаси.

Да се спаси от кого? От тялото, което го затваря, от народа, който го държи, от плътта, от сърцето и от разума на човека.

— Господи, кой си ти? Като Кентавър се изправяш пред мен — с ръце, протегнати към небето, с крака, забити в калта.

— Аз съм Онзи, който вечно се изкачва!

— Защо се изкачваш! Мъчиш се, бориш се, воюваш да се измъкнеш от животното. От животното и от човека. Не ме изоставяй!

— Боря се и се изкачвам, за да не потъна. Простирам ръцете си, хващам се за топлите тела, издигам глава над разума, за да дишам; задушавам се навсякъде, никъде не се побирам!

— Господи, защо трепериш?

— Страх ме е! Черното нагорнище няма край. Пламък е главата ми и вечно гори; а духът на нощта вечно духа да ме угаси. Борбата ми всеки миг е застрашена. Борбата, която водя във всяко тяло, постоянно е в опасност. Вървя, спъвам се в месата им като среднощен скитник и викам: Помощ!

Не викаш ти. Не вика твоето племе в гърдите ти. Не викат само белите, жълтите, черните поколения на човеците в сърцето ти. Земята, цяла — с водите си, с дърветата си, с животните, с хората и боговете си — вика в твоите гърди. Надига се Земята в ума ти и за пръв път оглежда цялото си тяло.

Настръхва; тя е животно, което се храни, ражда, движи се, помни. Гладна е, изяжда своите деца — растения, животни, хора, идеи — смила ги с мрачните си челюсти, преработва ги в тялото си и отново ги изсипва върху пръстта.

Спомня си, разнищва своите страсти. Разтваря се паметта й в сърцето ми, разстила се, обладава времето.

Не сърцето е това, което подскача и пулсира в кръвта. Това е цялата Земя. Обръща се назад и отново преживява страшното си изкачване в хаоса.

Спомням си една безкрайна пустош от неуправляема, пламтяща материя. Изгарям! Съвсем сам прекарвам безмерното, неорганизирано време — безнадежден, крещейки в пустинята.

И лека-полека пламъкът утихва, оживява се утробата на материята, съживява се камъкът и се строшава; и, треперейки, се издига във въздуха едно малко, зелено листо. Хваща се за пръстта, закрепва се, вдига главата и ръцете си, грабва вятъра, водата, светлината, дои Вселената.

Дои Вселената, иска да я прекара през тънкото си като конец тяло и да я превърне в цвят, в плод и в семе. Да я направи безсмъртна.

Морето настръхва, разсича се на две и от калното му дъно се издига един гладен, неспокоен, сляп червей.

Тежестта е победена, повдигнат е камъкът на смъртта, препълнени с любов и глад се появяват армиите на дърветата и животните.

Поглеждам Земята с нейния кален мозък и настръхвам, отново преживявайки опасността. Бих могъл да потъна, да изчезна в тези корени, които смучат с наслада калта; бих могъл да пукна в тази дебела, сбръчкана кожа; или да трептя вечно в кървавия, мрачен череп на праотеца.

Но се спасих. Минах през дебелокорите растения, минах през рибите, птиците, зверовете, маймуните. Направих човека.

Направих човека, а сега се мъча да го довърша!